— Или просто жена, която да обедини Ванстерланд и Тровенланд и ми помогне да ги поведа към славно бъдеще. Искам ръката ти, благородната ти кръв и остър ум, кралице Скара и в замяна ти обещавам своите. Мисля, че това е справедлива сделка.
— Кралице моя… — изсъска майка Ауд.
— Не можеш да… — каза Синия Дженър.
Но сега беше ред на Скара да възпре с жест съветниците си.
Естествено, предложението му ѝ дойде като гръм от ясно небе, но тя е кралица, а една кралица не може да си позволи стъписването ѝ да трае вечно. Вече не е дете.
С Трошача на мечове до себе си може би щеше да удържи Бейлова крепост. Ще отмъсти за дядо си. Ще види Яркия Йълинг мъртъв. Ключът от хазната на Ванстерланд на шията ѝ щеше да донесе сигурност на народа ѝ. С негова помощ можеше да съгради отново Йейлтофт и изкове бъдеще за Тровенланд.
Беше ѝ дошло до гуша от това да придумва, да се моли, да използва един срещу друг противниците в съюза. Омръзна ѝ да трепери от сутрин до мрак за титлата си. Естествено, не гореше от нетърпение да сподели постелята на Горм. Но да сподели властта му, това беше съвсем друга работа.
Може и да беше повече от два пъти по-голям от нея. Може и да беше повече от два пъти по-възрастен от нея. Може и да беше целият покрит с белези, страшен като звяр и безмилостен като такъв, накратко, нищо общо с мъжа на мечтите на всяко момиче. Но рано или късно момичето трябва да порасне и се прости с подобни мечти. Според нея майка Кайър би одобрила такъв кандидат за ръката ѝ. Светът е пълен с чудовища. И може би единственото, което му остава на човек, е да се увери, че най-ужасното е на негова страна.
Пък и не че имаше някакъв избор. Скара се усмихна.
— Приемам.
Избор
— Готов ли си? — попита отец Ярви, подреждайки книги в един сандък. Любимите му книги, забранени от Събора писания за елфическите руини и реликви. — Потегляме със следващия отлив.
— Напълно готов — отвърна Кол. Имаше предвид, че беше приготвил багажа си. За подобно пътуване никога нямаше да е готов.
— Поговори с Рълф. Да се увери, че имаме достатъчно ейл, за да повдигне куража на екипажа. Дори с попътен вятър ни чакат пет дни надолу покрай брега до Фърфиндж.
— А човек не може да разчита на попътен вятър — промърмори Кол.
— Така е, не може. Особено след като прекосим протока към Строком.
Кол преглътна. Искаше му се да може да отложи този разговор до края на света, но знаеше, че с отлагане само влошаваше положението, а това в последно време му беше навик.
— Отец Ярви… — Богове, какъв страхливец е само. — Може би… е добра идея да… остана тук.
Пасторът вдигна глава:
— Какво?
— Докато те няма крал Удил може да се нуждае от…
— Той няма да сключва търговски сделки, нито ще се учи да премята монета из пръстите си, нито ще прави дърворезба на стол. Докато ме няма, той ще се бие. Мислиш ли, че крал Удил се нуждае от съветите ти как да се бие, Кол?
— Ами…
— Майка Война командва тук. — Ярви поклати глава и се върна към книгите си. — А ние, които говорим от името на баща Мир, трябва да намерим друг начин да сме полезни.
Кол не се отказа.
— Честно да ти кажа, страх ме е. — От една страна добрият лъжец вплита колкото може повече истина в платното на лъжата, но от друга — това беше самата истина.
Отец Ярви го изгледа строго:
— Също като всеки воин, един пастор трябва да овладее страха си. Трябва да се научи да го използва като инструмент, който да изостря преценката му. Остави ли се страхът да надделее, той ще замъгли съзнанието му, ще го заслепи. Мислиш ли, че мен не ме е страх? Умирам от страх. Винаги. Но въпреки това правя каквото трябва да се направи.
— Но кой решава какво трябва да се направи…
— Аз. — Отец Ярви затръшна капака на сандъка и пристъпи към Кол. — Пред нас се разкрива невероятна възможност! Пасторът търси истината и познанието, а ти повече от всеки друг. Не съм срещал по-любознателен от теб човек. Ще може да се поучим от миналото!
— Да повторим грешките от миналото? — смотолеви Кол и моментално съжали, когато отец Ярви го хвана с две ръце за раменете.
— Мислех, че искаш да промениш света? Да стоиш до крале и направляваш курса на историята? Предлагам ти точно такава възможност!
Богове, Кол наистина искаше точно това. Отец Кол, всяващ страхопочитание и възхищение. Човек, на когото дължиш уважение, с когото трябва да се съобразяваш. И при всички положения човек, когото никой белокос бабаит няма да посмее да фрасне с глава в носа. Кол прогони мислите си.
— Благодарен съм ти, отец Ярви, но…
— Но си дал обещание на Рин.
Кол замига изненадан:
— Аз, ъъ…
— Не си трудна за четене книга, Кол.
— Обещах на Бранд! — избълва Кол. — Тя се нуждае от мен!
