— Аз се нуждая от теб! — сряза го отец Ярви и стисна раменете му. Макар и саката, ръката му можеше да стиска достатъчно здраво, че да накара Кол да изкриви от болка лице. — Гетланд се нуждае от теб! — Той се овладя и пусна раменете му. — Разбирам те, Кол, повярвай ми, никой не разбира това по-добре от мен. Искаш да бъдеш добър човек и да стоиш в светлината. Но вече не си дете. Знаеш, че няма лесни отговори. — Ярви сведе поглед надолу и направи болезнена гримаса. — Когато спасих теб и майка ти от робство, не исках нищо в замяна…
— Защо тогава все ми го напомняш? — сопна се Кол.
Отец Ярви вдигна очи. Изглеждаше изненадан. Леко обиден, дори. Достатъчно, за да накара Кол да се засрами.
— Защото обещах на Сафрит. Да ти помогна да станеш най-доброто, на което си способен. Мъж, с който да се гордее.
Мъж, който върши добрини. Мъж, който стои в светлината. Кол увеси глава.
— Не спирам да мисля за всичко, което можех да направя иначе. Непрекъснато мисля за… предложението на майка Адуин…
Очите на Ярви щяха да изскочат от изненада:
— Кажи ми, че не си говорил за това с майка ми!
— На никого не съм казал. Но… ако го бях направил, тя може би щеше да намери начин да сключи примирие и…
Отец Ярви увеси рамене.
— Цената беше прекалено висока — промърмори той. — Знаеш това.
— Знам.
— Не можех да си позволя да разклащам съюза с ванстерландци. Трябва да сме единни. Знаеш това.
— Знам.
— Не можем да имаме доверие на баба Вексен. Много добре го знаеш.
— Знам, но…
— Но Бранд можеше да е още жив. — Изведнъж отец Ярви му се стори ужасно състарен. Стар, уморен и превит под тежкия товар на вина. — Мислиш ли, че подобни мисли не ме налягат по хиляда пъти на ден? Един пастор винаги се съмнява, но никога не изглежда неуверен. Не оставяй неувереността ти да те спъва. И в никакъв случай не оставяй съмненията ти да те парализират. — Той сви в юмрук сакатата си ръка, изкриви горчиво устни и за момент Кол помисли, че щеше да си разбие устата от яд. Но накрая той свали ръка и продължи. — Трябва да избереш по-малкото зло. После нарамваш съмненията си и продължаваш напред.
— Знам. — Кол осъзна, че беше изгубил. Знаеше, че ще бъде победен още преди да си отвори устата. В края на краищата искаше да изгуби.
— Ще дойда — добави той.
Нямаше нужда да го казва на глас. За негов късмет, защото се съмняваше, че ще намери сили да го направи.
Рин просто вдигна глава от работата си и го погледна. Толкова ѝ трябваше, един поглед. Тя стисна зъби и се върна към работата.
— Направи избора си, значи.
— Ще ми се да не трябваше да избирам — смотолеви Кол виновно, като хванат на пазара крадец.
— Но трябва и ти го направи.
Искаше му се тя да бе избухнала в сълзи, или да се бе нахвърлила отгоре му от ярост, или пък да го умоляваше да размисли. Беше обмислил жалък, срамен план как да обърне кое да е от трите срещу нея. Но за хладно безразличие не беше подготвен.
Освен едно смотолевено „съжалявам“, друго не можа да измисли. Замисли се дали щеше да се гордее с него майка му, ако го видеше сега и прецени, че по-добре да не знае отговора на този въпрос.
— Няма за какво да съжаляваш. Пропиляхме предостатъчно време един по друг. Мога да виня само себе си. Бранд ме предупреди, че така ще стане. Винаги казваше, че си пълен със собствените си мечти и нямаш място за тези на другите.
Богове, това му подейства като ритник в топките. Отвори уста да извика, че не е честно, но как да спори с мъртвец? Особено, ако не можеше да отрече, че е прав.
— Но аз не му повярвах, нали знам по-добре. — Тя изсъска през стиснати зъби. — Май Бранд, както винаги, се оказа прав, а?
Кол пристъпи към нея. Може би не можеше да ѝ даде онова, от което имаше нужда, може би не отговаряше на очакванията ѝ, но поне можеше да се погрижи за нея. Дължеше ѝ поне толкова. Дължеше го на Бранд.
— Яркия Йълинг може да е тук до няколко дни — промърмори той. — Заедно с десет хиляди от воините на Върховния крал.
— Хм, винаги си обичал да пробутваш на хората всеизвестни истини като рожби на блестящия ти ум. Някога го намирах за очарователно, но започва да се изтърква.
— Трябва да се върнеш в Торлби…
— За какво? Брат ми е мъртъв, къщата ми изгоря.
— Тук ще си в опасност…
— Ако изгубим битката тук, колко безопасно ще е в Торлби, как мислиш? По-добре да остана и помогна с каквото мога. Това би направил Бранд. Всъщност, това направи. — Богове, какъв кураж. За разлика от него. Обичаше я заради това.
Осъзна, че е протегнал ръка да докосне рамото ѝ:
— Рин…
Тя плесна ръката му и стисна юмрук, сякаш едва се сдържаше да не го удари. Кол знаеше, че заслужава точно това. Но Рин не беше в настроение за прошки. Тя извърна изкривено от отвращение лице.
— Просто си върви. Направи избора си, брат Кол. Върви си и си живей живота.
Какво да отвърнеш на това? Изглежда напразно се бе тревожил, че тя ще се разплаче. Той подсмърчаше с плувнали очи, докато се изнизваше с наведена глава от ковачницата. И в никакъв случай не се чувстваше като най-доброто, на което е способен.
