Та тя е кралица. Кръвта ѝ струва повече от злато. Трябва да скрие страха и покаже, че има остър ум. Не може да държи меч, затова трябва да води останалата част от войната както може, при това по-добре от Йълинг. По-добре и от отец Ярви и майка Скаер. Сега на нея разчитаха хора. Хора, оставили живота и бъдещето си в нейни ръце. Беше хваната в обсада от надеждите, нуждите и очакванията както на живите, така и на мъртвите. Имаше чувството, че се провира в лабиринт от тръни и шипове. Дузини мнения и препоръки я чакаха да ги вземе под внимание, стотици уроци искаха да бъдат научени, хиляди порядъчни неща чакаха да бъдат свършени, а за хиляди други, неподобаващи на кралица, дори не трябваше да си помисля…
Погледът ѝ се плъзна към вратата. От другата ѝ страна спеше Рейт. Или лежеше буден.
Не знаеше какво изпитва към него. Но знаеше, че не беше изпитвала такова нещо към никой друг. Спомни си ледения шок, който я обзе, когато го помисли за мъртъв. И горещата вълна на облекчение, която я обля, когато го видя да се връща жив. Искрите, които прескачаха, когато се срещаха очите им. Силата, която изпитваше, когато той беше до нея. Главата ѝ казваше, че той не е за нея, че в никакъв случай не е за нея, по никакъв начин.
Но всичко останало по тялото ѝ казваше обратното.
Тя стана от леглото. Сърцето ѝ биеше лудо, докато босите ѝ крака шляпаха по студения камък на пода към вратата. Хвърли тревожен поглед към стаичката, в която спеше робинята ѝ. Тя ще има достатъчно ум в главата, да не се бърка в работите на господарката си.
Ръката ѝ застина на педя разстояние от дръжката. Върховете на пръстите я засърбяха.
Брат му е мъртъв. Каза си, че той се нуждае от нея сега, но знаеше, че тя е тази, която се нуждаеше от него. Нуждаеше се да забрави дълга си. Към страната си. Към народа ѝ. Имаше нужда на направи нещо само за себе си. Трябваше да узнае какво е усещането от това да бъде целувана, прегръщана, желана от някой, когото е избрала сама. Преди да е прекалено късно.
Майка Кайър щеше да ѝ оскубе косата, ако я беше хванала само да мисли за такива неща. Но майка Кайър мина през Последната врата. Сега, през нощта, с дращеща по крепостните стени Смърт, благоприличието не ѝ се струваше така важно.
Прехапала устни, Скара плъзна резето с треперещи от вълнение пръсти.
Бавно, много внимателно, тя открехна вратата.
Никакъв любовник
След като всичко свърши, Рейт остана със затворени очи. Дишаше тежко. Искаше просто да прегърне някого и да бъде прегърнат, нищо повече. Плъзна превързаната си ръка по голия ѝ гръб и я притисна към себе си.
Ракки беше мъртъв.
Мисълта не му излизаше от главата. Все още виждаше лицето му, миг преди огънят да избухне и земята да се срине.
Тя го целуна. Не точно набързо, но нещо му подсказа, че беше целувка за довиждане и той се надигна, за да удължи целувката колкото може повече. Не беше получил кой знае колко целувки в живота си. И може би няма да има шанс да навакса. Колко време беше пропилял напразно. Сега всеки пропуснат момент му причиняваше болка. Тя постави ръка на гърдите му и го побутна внимателно. Коства му доста усилие да се дръпне от нея.
Успя да потисне пъшкането, докато притиснал ръка в ребрата си, се надигана от сламената постеля. Цялата половина на тялото му изгаряше от болка. Гледа тъмния ѝ силует, очертан на фона на завесата, докато се обличаше. Оскъдната светлина му позволи да зърне и част от тялото ѝ. Стегнатите мускули на гърба ѝ, вените на глезена ѝ, извивката на челюстта ѝ, когато се обърна с гръб към него. Не виждаше изражението на лицето ѝ, не знаеше дали се усмихва или е намръщена.
Ракки е мъртъв.
Сведе поглед към превързаната си ръка. За момент беше забравил болката, но сега тя се завръщаше, дважди по-силна. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса, когато я докосна. Пред очите му изникна отново лицето на брат му, така подобно и така различно от неговото. Като двете статуи на кораб, едната на носа, другата на кърмата, гледащи винаги в противоположни посоки. Само дето сега беше останала само една и корабът се носеше по водата без рул и гребла, без курс, който да следва.
Тя седна до него.
— Боли ли?
— Сякаш още гори. — Той размърда пръсти и усети огъня, чак до лакътя си.
— Мога ли да направя нещо за теб?
— Не, никой не може.
Останаха за момент така, седнали един до друг, нейната ръка върху неговата. Беше силна, ръката ѝ, и същевременно нежна.
— Не може да останеш. Съжалявам.
— Знам.
Събра пръснатите си по пода дрехи, но докато ги обличаше, започна да плаче. Не разбра как стана. В един момент се бореше да закопчае с изгорената си ръка колана, изведнъж очите му се напълниха със сълзи и в следващия раменете му се тресяха.
За пръв плачеше така. Никога през живота си не бе плакал както сега. Колко бой беше видял, колко загуби бе понесъл, колко пропаднали надежди, но Ракки винаги бе до него.
А сега Ракки беше мъртъв.
