— Омръзна ми от говорене — изсъска тя. — До гуша ми дойде от благоприличие. Утре може да сме мъртви. Сега ела с мен.
Утре може да сме мъртви. Ако Ракки имаше един последен урок за него, щеше да каже точно това. Пък и човек рядко печели битка, която иска да изгуби. И той зарови пръсти в меката ѝ коса и я целуна. Хапеше устните ѝ. Усети езика ѝ в устата си и изведнъж нищо повече не беше от значение. Той беше тук, тя също, в тъмното. Майка Скаер, Трошача на мечове, Рин, дори Ракки изглеждаха далеч, далеч оттук.
Тя срита одеялото му настрани, издърпа го след себе си през прага и залости вратата.
Реликви
— Това е мястото — каза Скифър.
Беше огромна зала с висок вътрешен балкон покрай стените. Подът беше осеян с изпочупени столове. Вътре беше мрачно заради покритите с кора прах прозорци. Срещу вратата имаше голяма, овална маса с нещо над нея, което наподобяваше огромна монета, чиито кантове бяха изписани с елфически букви. Зад нея някога е имало стъклена стена, но сега парчетата ѝ лежаха на пода и скърцаха под ботушите на Кол, докато вървеше към един портал. Едната от двойните му врати беше паднала, но другата все още се държеше на една панта. Коридорът от другата страна се губеше в тъмнина. Чуваше се капеща вода.
— Малко светлина би била добре дошла — промърмори той.
— Разбира се. — Нещо щракна и изведнъж коридорът бе облян в ярка светлина. Чу се съскане и отец Ярви измъкна рязко закривения меч, който винаги носеше, а Кол залепи гръб за стената и хвана дръжката на ножа си.
Но Скифър просто се изкикоти:
— Няма с кого да се бием тук, освен със себе си. А в тази битка остриетата са безполезни.
— Откъде идва тази светлина? — промърмори Кол. Тогава забеляза прътите на тавана, горяха с ярка светлина, сякаш в тях бяха впримчени частици от майка Слънце.
Скифър сви рамене и тръгна с небрежна походка по коридора:
— Магия.
Отпред таванът беше пропаднал. Прътите висяха на оплетени въжета, не горяха ярки като останалите, примигваха, пукаха и просветваха за кратко, осветявайки изопнатите от напрежение лица на двамата пастори, пристъпящи предпазливо зад Скифър. Навсякъде по пода беше разпиляна хартия. Лежеше на килнати насам-натам купчини, подгизнала от вода, но недокосната от времето, не беше и започнала да гние. Беше гъсто изписана с елфически думи.
— Елфите си мислили, че могат да впримчат целия свят в писмо — каза Скифър. — Че с достатъчно познание ще се издигнат по-високо и от Бог.
— И виж наградата за арогантността им — промърмори майка Скаер.
Влязоха в кънтяща от ехото на стъпките им зала, пълна с тезгяси. На всеки имаше странна кутия от стъкло и метал. Чекмеджетата им бяха измъкнати и захвърлени на пода, вратите на шкафовете им зееха, а от тях бълваха нови купчини хартия.
— Преди нас тук са влизали крадци — каза Кол.
— Искаш да кажеш други крадци — поправи го Скифър.
— Ако печалбата си заслужава, никоя опасност не е прекалено висока.
— Аа, такава мъдрост, при това у някой толкова млад — каза Скифър. — Боя се обаче, че тези крадци са си тръгнали единствено със смъртта си като награда. Насам.
Стълбището се спускаше надолу и беше осветено от червена светлина. От дъното му се чуваше странно жужене. Кол се наведе да погледне през парапета и усети хладен повей по лицето си. Стълбите се виеха като спирала и чезнеха в тъмното. Зави му се свят и той се дръпна от парапета.
— Дълго слизане ни чака — рече пресипнало.
— Тогава да не се мотаем. — Отец Ярви постави сакатата си ръка на парапета и тръгна по стълбите, взимайки ги по две наведнъж.
Не говореха, докато слизаха. Всеки бе налегнат от собствени страхове и нямаше място за тези на останалите. Колкото по-надълбоко слизаха, толкова по-силно кънтяха стъпките им и толкова повече се усилваше странното жужене. Сякаш идваше от стените, от земята, така силно и настоятелно, че зъбите му затракаха. Продължиха надолу, в недрата на Строком, покрай изписани на езика на елфите предупреждения по гладкия елфически камък на стените. Кол не можеше да ги прочете, но се досещаше за значението им. „Върни се обратно. Откажи се от тази лудост. Не е прекалено късно.“
Не знаеше колко дълго бяха слизали, но като всичко останало на този свят, стълбите накрая свършиха. В подножието им тръгваше друг коридор. Вътре беше тъмно, хладно, стените бяха голи, а на пода имаше голяма червена стрелка, сочеща към другия край на коридора. Водеше ги към врата от сив метал. На стената до нея имаше малка плочка с изпъкнали квадратчета по нея.
— Какво е това място? — попита майка Скаер.
Нещо в очевидната здравина на вратата напомни на Кол за броячницата на кралица Лейтлин, където зад подобна врата се пазеше несметното ѝ богатство.
— Хазна — прошепна той.
