Веднъж започнал да плаче, не можеше да спре. Пробит яз не се запушва, докато потопът все още шурти през стената. Така става, когато си толкова корав. Веднъж разпукаш ли се, няма поправяне.
Тя хвана главата му, извърна я към нея и притисна лицето му в рамото си.
— Шшш — прошепна в ухото му, докато се поклащаше леко напред-назад. — Шшш.
— Брат ми беше цялото ми семейство — прошепна той.
— Знам — отвърна тя. — Моят също.
— Става ли по-леко с времето?
— Може би. Капка по капка.
Тя хвана колана му, провря напуканата кожа през надраната катарама, докато той стоеше, провесил безпомощно ръце. Не си беше представял, че един ден жена ще пристяга колана му, но установи, че му харесва. Никой не се беше грижил за него по какъвто и да е начин. Освен Ракки, може би.
Но Ракки е мъртъв.
Когато тя вдигна глава, лицето ѝ беше обляно в сълзи и той посегна да ги изтрие, колкото можа по-нежно. Но явно в тези груби, криви, изподрани и покрити с рани пръсти нямаше нежност. Не мислеше, че ръцете му стават за нещо друго, освен за убиване. Ракки винаги му казваше, че не е никакъв любовник. Но Рейт не се отказа.
— Дори не знам името ти.
— Рин. Сега по-добре тръгвай. — Тя дръпна завесата, с която беше преградена тясната ниша, в която беше постелята ѝ.
Той закуца нагоре по стълбите на ковачницата, подпрял ръка на стената. Мина покрай купола на пещта, в която три жени печаха хляб, покрай събралата се гладна тълпа от мъже, чакащи с паници в ръце. Премина куцайки през обляния в сребърното сияние на баща Луна вътрешен двор на крепостта. Покрай изгорялата конюшня. Изгоряла като него.
Чу някой да се смее и извърна рязко глава натам, аха да се усмихне. Гласът на Ракки, със сигурност.
Но Ракки е мъртъв.
Сгуши се в дрехите си, докато куцаше покрай мъртвия пън на отсеченото дърво. Нощта не беше студена, но той трепереше. Сякаш протритите му дрехи бяха внезапно изтънели. Или протритата му кожа.
Изкачи високите стъпала. Стъпките му стържеха в тъмното на дългия коридор, покрай тесните прозорци, гледащи към сребристата повърхност на майка Море. Мърдаха светлинки по нея. Фенерите на корабите на Яркия Йълинг. Пазеха пред пристанището никой да не дойде на помощ на Бейлова крепост.
Изпъшка като престарял старец, докато лягаше бавно пред вратата на Скара. Всичко го болеше. Придърпа на коленете си старото одеяло, отпусна глава на древния, хладен елфически камък. Удобствата никога не го бяха интересували. Ракки мечтаеше за прислужници и красиви гоблени по стените.
Но Ракки е мъртъв.
— Къде беше?
Обърна се стреснато. Вратата беше открехната и Скара гледаше право в него. Главата ѝ представляваше чорлав облак от буйни къдрици, точно като в деня, когато я видя за пръв път.
— Съжалявам — заекна Рейт и отметна одеялото. Изправи се с пъшкане и застана прав, подпрян на стената.
Изведнъж тя излезе в коридора и го хвана за лакътя.
— Добре ли си?
Той е изпитан в битките воин, оръженосец на Гром-гил-Горм. Убиец, издялан от най-коравия ванстерландски камък. Той не изпитва болка, нито жал. Само дето думите не излязоха от устата му. Беше пребит. Смазан.
— Не — прошепна Рейт.
Вдигна очи от пода и видя, че тя е само по нощница, на светлината на факлата видя очертанията на тялото ѝ под тънкия плат.
Насили се да погледне нагоре, към лицето ѝ, но стана още по-лошо. Имаше нещо в това как го гледаше, жадно, съсредоточено, като вълчица плячката си и изведнъж му стана ужасно горещо. Почти не виждаше друго, освен очите ѝ. Задушаваше се от аромата ѝ. Направи жалък опит да дръпне ръката си, но така само я придърпа още по-близо до себе си. Тя плъзна ръка по наранените му ребра, дръпна го и той изпъшка от рязката болка. Постави другата си ръка на лицето му и го придърпа надолу към нейното.
Целуна го, настървено, впи се в устата му, зъбите ѝ остъргаха сцепената му устна. Рейт отвори очи и видя, че тя го гледа, сякаш искаше да види реакцията му от действията ѝ. Палецът ѝ натисна силно бузата му.
— Мамка му — прошепна той. — Ъ… съжалявам, ъ… кралице моя…
— Не ме наричай така. Не сега. — Тя плъзна длан на тила му, стисна го, потри носа си от едната страна на неговия, после от другата, целуна го отново и отново и отново. Главата му се замая сякаш беше пиян.
— Ела с мен — прошепна тя и дъхът ѝ опари бузата му. Тя го дръпна към вратата, почти го завлече след себе си и той едва не се спъна в още омотаното около краката му одеяло.
Ракки винаги му повтаряше, че не е никакъв любовник. Какво ли щеше да каже, ако го видеше сега…
Ракки е мъртъв.
Рейт закова на прага.
— Трябва да ти кажа нещо… — Че току-що плака в постелята на друга? Че не може така, защото тя е сгодена за Гром-гил-Горм? Че почти я уби преди няколко дни с отровата, която още носеше в джоба си? — Всъщност, няколко неща…
— По-късно.
— По-късно може да е прекалено късно…
Тя го сграбчи за предницата на ризата и го притегли към себе си и Рейт осъзна, че е безпомощен, безжизнен като парцалена кукла в ръцете ѝ. Те беше много по-силна, отколкото изглеждаше. Или пък той беше по-слаб, отколкото си мислеше.
