Последният човек полностью

Седях в подножието на тези необятни колони. Колизеумът, чиято гола руина е ограбена от природата в зелен и светещ воал, лежеше под слънчевата светлина от дясната ми страна. Недалеч вляво беше кулата на Капитолия. Триумфалните арки, падащите стени на многобройни храмове, обсипваха земята в краката ми. Стремях се, реших, да се принудя да видя плебейските тълпи и възвишени форми на патриции111, събрани наоколо; и когато диорамата на вековете премина през моето покорно въображение, те бяха заменени от модерните римляни; папата, в своя бял патрахил, разпространявайки благословения на клекналите поклонници; калугерът в расото си; тъмноокото момиче, забулено от нейната mezzera; шумният, изгорен от слънцето селянин, водещ стадото си биволи и волове за Кампо Вачино. Романтиката, с която, потапяйки нашите четки в дъговите нюанси на небето и превъзходната природа, ние до известна степен безвъзмездно даряваме италианците, променяйки тържественото величие на античността. Спомних си тъмния монах и плаващи фигури на „Италианеца“ и как моята момчешка кръв се беше развълнувала при описанието. Аз си припомних Корина, изкачваща се на Капитолия, за да бъде коронована, и преминавайки от героинята към автора, размишлявах как духът на Чаровницата на Рим държал суверенна власт над умовете на съзидателните, преди да се спре на мен — единствен останал зрител на чудесата му.

Бях погълнат от подобни мисли, но душата се уморява от полет безспир; и спускайки се от въртящите се кръгове на това място отново и отново, изведнъж тя падна десет хиляди пъти по-дълбоко в бездната на настоящето, в себепознанието, в десетократна тъга. Събудих се, отхвърляйки будните си мечти, и аз, който почти чувах виковете на римската тълпа и бивах изтласкан от безброй множества, сега виждах изоставените руини на Рим, спящи под собственото му синьо небе: сенките спокойно лежаха на земята, овцете пасяха безнадзорни. Палатин и един бивол дебнеха по Свещения път, който водеше към Капитолия. Бях сам във форума, сам в Рим, сам на света. Няма ли един жив човек — един спътник в моята уморена самота да заслужава цялата слава и запомнена мощ на този почитан от времето град? Двойна скръб — тъга, отглеждана в кимерийски пещери — обгърна душата ми в траурно облекло. Поколенията, които бях повикал в моето въображение, контрастираха по-силно с края на всичко — единствената точка, в която, като пирамида, могъщата тъкан на обществото беше приключила, докато аз, на главоломната височина, виждах пусти пространства около мен.

От такива неясни вопли се обърнах към съзерцаване на подробностите на моята ситуация. Досега не бях успешен в единствената цел на моите желания — намирането на спътник за моята самота. И все пак не се отчайвах. Вярно е, че моите надписи бяха положени, в по-голямата си част, в незначителни градове и села; въпреки това, дори без тези паметници, беше възможно човекът, който като мен се озове сам в обезлюдената земя, също като мен да дойде в Рим. Колкото по-невероятно беше очакването ми, толкова повече реших да градя върху него и да пригаждам действията си около тази неясна възможност.

Следователно стана необходимо за известно време да опитомя себе си в Рим. Стана необходимо да погледна в лицето на бедствието си — не да играя ролята на непослушния ученик до неподчинение, — понасяйки живота и въпреки това бунтувайки се срещу законите, по които живея.