— Роднините на граф Уиндзор — рекла тя високомерно — несъмнено смятат, че съм го наранила; навярно самият граф ще ме оправдае, но аз вероятно не заслужавам оправдателна присъда. Тогава постъпих, както винаги трябва — спонтанно. Този сиромашки дом може поне да свидетелства за безразличното ми поведение. Няма значение: не желая да защитавам делата си пред никой от тях, дори преди вашата власт, ала вие ме открихте пръв. Ходът на моите действия ще разкрие, че по-скоро бих умряла, отколкото да стана символ на презрението — вижте гордата Евадна в дрипите ѝ! Вижте принцесата-просяк! В тази мисъл има змийска отрова — обещайте ми, че моята тайна няма да бъде нарушена от вас.
Реймънд дал думата си, но след това последвала нова дискусия. Евадна поискала и друг обет от негова страна: че без нейното съгласие той няма да предприема какъвто и да е план в нейна полза, нито ще ѝ предлага съдействие.
— Не ме унижавайте в собствените ми очи — рекла тя. — Бедността отдавна се грижи за мен; суров облик има тя, но е честна. Ако позорът или това, което аз смятам за позор, се приближи до мен, аз съм изгубена.
Реймънд изтъкнал много доводи и пламенни убеждения, за да преодолее чувствата ѝ, но тя била непоколебима; и развълнувана от разговора, бурно и страстно дала тържествен обет, че ако той продължава да настоява със своите позорни предложения, тя ще избяга и ще се скрие там, където той никога не би могъл да я открие, където гладът бързо би довел смъртта, за да сложи край на неволите ѝ. Казала, че може да се грижи за себе си. И сетне му показала как, създавайки различни чертежи и картини, изкарвала оскъдна надница, за да се издържа. Реймънд отстъпил засега. Чувствал се убеден, че след като известно време угоди на своеволието ѝ, накрая приятелството и разумът ще надделеят.
Но чувствата, които подтиквали Евадна, се коренели в дълбините на нейното същество и били израснали така, както той не бил способен да разбере. Евадна обичаше Реймънд. Той беше героят на нейното въображение, образът, издълбан от любовта в непокътнатата същност на сърцето ѝ. Преди седем години, в разцвета на младостта си, тя се бе привързала към него; той бе служил на страната ѝ срещу турците; в собствената ѝ земя той бе придобил онази военна слава, особено ценна за гърците, тъй като те все още бяха принудени да се борят за всеки метър и своята сигурност. И все пак, когато се бе върнал оттам и за първи път се бе появил в обществения живот в Англия, нейната любов не извоювала неговата, която сетне се колебаеше между Пердита и короната. Докато той все още не бе взел решение, тя бе напуснала Англия; вестта за брака му бе достигнала до нея и нейните надежди, тези слабо подхранвани цветя, повехнали и загинали. Блясъкът на живота бил изгубен за нея, розовият ореол на любовта, който бе напоил всеки предмет със свой собствен цвят, избледнял; тя се задоволила да приеме живота такъв, какъвто е, и да извлече най-доброто от безцветната реалност. Омъжила се и отнасяйки със себе си неспокойната си душа към нови пейзажи, Евадна насочила мислите си към амбиции и се устремила към титлата и властта на принцеса на Влахия, а пък нейните патриотични чувства били успокоени от идеята за доброто, което щяла да стори за страната си, когато съпругът ѝ станел глава на това княжество. Живяла за тази цел — също тъй измамна заблуда, каквато била любовта. Заговорничела с Русия, за да подпомогне целта си, и нейните интриги пробудили ревността на турското правителство и враждебността на гръцкото. И двете страни гледали на нея като на предател и последвало разорението на съпруга ѝ; със своевременно бягство те се отървали от смъртта, а тя се сгромолясала от височината на стремежите си до немотията в Англия. Голяма част от тази история Евадна бе скрила от Реймънд; нито пък бе признала, че отказ и отхвърляне — като на престъпник, осъден за най-тежкото престъпление: привеждането на косата на чуждия деспотизъм за отсичането на новопоникналите свободи на собствената му страна, — щяха да последват нейните молби към който и да е грък.
Знаеше, че тя е причината за абсолютното разорение на съпруга си, и се бе принудила да поеме последствията. Упреците, които агонията му хвърляше, или по-лошо — нелечимата, необяснима депресия, когато умът му се бе вцепенил, не бяха по-малко болезнени, задето той бе безмълвен и неподвижен. Тя се упрекна за престъплението на смъртта му; вината и нейните наказания, изглежда, я обкръжаваха; напразно се бе опитала да облекчи разкаянието чрез спомена за своята истинска почтеност: останалият свят, а и тя сред тях, съдеха делата ѝ според техните последствия. Тя се молеше за душата на съпруга си; призоваваше Върховния да остави върху нейната съвест престъплението за самоунищожението му — бе се зарекла да живее, за да изкупи вината му.