Насред това нещастие, което трябвало бързо да я сломи, само една мисъл ѝ давала утеха. Тя живеела в същата страна, дишала същия въздух като Реймънд. Неговата титла на протектор била върху всеки език; неговите постижения, планове и великолепие — темата на всяка история. Нищо не е толкова скъпоценно за женското сърце като славата и превъзходството на този, когото тя обича; и тъй, във всеки ужас Евадна ликувала в неговата слава и благоденствие. Докато съпругът ѝ бил жив, тя гледала на това чувство като на престъпление, което потискала и за което се разкайвала. Когато той умрял, този прилив на любов възобновил старото си течение, наводнил душата ѝ с бурните си вълни и тя, като плячка, се предала на неудържимата му сила.
Но никога, о, никога не бивало той да я вижда в нейното изпаднало състояние. Никога не трябвало да я вижда повалена, както тя смяташе, от прелестната ѝ гордост — покосена от немотия обитателка на мансарда, с име, което се бе превърнало в укор, и с тежестта на вината върху душата ѝ. Но макар и тя да бе непрогледно прикрита за него, обществената му служба ѝ бе позволила да се запознае с всичките му дела, с ежедневието му, дори с разговорите му. Евадна си бе позволила едно удоволствие — четяла вестниците всеки ден и пирувала с похвалите и делата на протектора. Ала и тази наслада не била лишена от съпътстваща скръб. Името на Пердита било винаги обвързано с неговото; тяхната съпружеска радост била чествана даже и от неподправените факти, свидетелстващи за нея. Те били непрекъснато заедно и нещастната Евадна не можела да прочете името и титлата му, без в същото време да ѝ се яви образът на онази, вярната спътница във всички негови дела и удоволствия.
Във вестника тя видяла обявата за проект на национална галерия. Обединявайки своя вкус със спомените за сградите, които бе виждала на изток, с усилията на гения, тя им вдъхнала единство и създала плана, който бил изпратен на протектора. Ликувала при мисълта, че макар неизвестна и забравена, тя ще окаже помощ на онзи, когото обичала; и с възторжена гордост и нетърпение очаквала изпълнението на нейното произведение, което, увековечено в камък, щяло да бъде предадено на идните поколения, запечатано с името на Реймънд. Тя развълнувано очаквала завръщането на своя пратеник от двореца; слушала ненаситно неговия разказ за всяка дума, всеки поглед на протектора; изпитвала блаженство в това общуване с любимия си, макар той да не знаел към кого се обръща с инструкциите си. Самият чертеж ѝ станал неизразимо скъп. Той го беше видял и похвалил; сетне отново беше докосван от нея, всеки щрих на молива ѝ бил като акорд на вълнуваща музика и раждал идеята за храм, издигнат, за да чества най-дълбоките и най-неописуемите вълнения на душата ѝ. Тези размисли я завладели, когато гласът на Реймънд за пръв път достигнал до ухото ѝ — глас, който веднъж чула ли го, тя никога не могла да забрави; Евадна овладяла прилива на чувствата си и го посрещнала с тиха благост.
Гордостта и нежността ѝ се борели и накрая заедно намерили компромис. Тя щяла да се вижда с Реймънд, след като съдбата го бе довела при нея, и нейното постоянство и преданост щели да заслужат приятелството му. Но нейните права и дълбоко ценената ѝ независимост не трябвало да бъдат накърнени от мисълта за изгода или от намесата на сложните чувства, съпровождащи паричните задължения и обвързаността на благодетеля и облагодетелствания. Умът ѝ бил необичайно силен; тя можела да подчини чувствата си на желанията на разума ѝ и да търпи студ, глад и мизерия, вместо да отстъпи по спорен въпрос. Уви! Жалко, че у човешкия нрав тази висша мисловна дисциплина и презрителна небрежност към самата природа не са обединени в името на морално съвършенство! Но решението, което позволявало на Евадна да се противопостави на мъчителните лишения, произтичало от прекомерно силната мощ на нейните страсти; и на съсредоточеното своеволие, което свидетелствало за тях, било отредено да унищожи дори самия идол, за да запази неговото внимание, на което тя предала подробностите на окаяността си.