Същата вечер той отишъл сам в посочената му къща. Обликът ѝ се отличавал с бедност, мръсотия и окаяна мизерия. „Уви! — помислил си Реймънд. — Имам много работа, преди Англия да се превърне в рай.“ Той почукал; вратата била отворена с връв, висяща отгоре — счупеното, плачевно стълбище било непосредствено пред него, но не се появил човек; той почукал отново, пак напразно — и след това, нетърпелив и нежелаещ да отлага повече, се изкачил по тъмните, скърцащи стълби. Основният му стремеж, особено сега, когато станал свидетел на ужасното жилище на художника, бил да подпомогне на един човек, притежаващ талант, но угнетен от лишения. Той си представил младеж, чиито очи искрят от гений, чието тяло е отслабено от глад. Донякъде се боял да не го обиди, но се надявал, че щедрата му доброта ще бъде оказана тъй нежно, че да не предизвика отказ. Кое човешко сърце е затворено за добротата? И макар че крайната немотия може да направи страдащия неспособен да се предаде на предполагаемия срам от дадената помощ, усърдието на благодетеля трябва накрая да го предразположи към благодарност. Тези мисли насърчили Реймънд, докато стоял пред вратата на най-високата стая в къщата. След като напразно се бил опитал да влезе в другите апартаменти, той забелязал точно на прага на този чифт малки турски чехли; вратата била открехната, но вътре царяла тишина. Вероятно обитателят не бил там, но убеден, че е намерил точния човек, нашият смел протектор бил изкушен да влезе, да остави кесия на масата и мълчаливо да си тръгне. В изпълнение на тази идея той леко отворил вратата, ала стаята се оказала обитавана.
Реймънд никога не беше посещавал сиромашки дом и сцената, която се разкрила пред него, поразила сърцето му. Подът бил потънал на места — стените били грапави и голи; таванът — зацапан от времето; в ъгъла стояло дрипаво легло; в стаята имало само два стола и счупена груба маса със свещ в ламаринен свещник върху нея — и все пак насред тази тъжна и сърцераздирателна бедност царяла атмосфера на ред и чистота, която го изненадала. Тази мисъл била мимолетна, защото вниманието му незабавно се насочило към обитателя на това окаяно жилище. Една жена. Тя седяла на масата; едната ѝ малка ръка прикривала очите ѝ от свещта, а с другата държала молив; погледът ѝ бил насочен към чертежа пред нея, който Реймънд разпознал като скицата, представена на него. Цялата ѝ външност събудила най-дълбокия му интерес. Тъмната ѝ коса била сплетена и омотана в дебели възли като прическата на гръцка статуя; облеклото ѝ било скромно, но поведението ѝ можело да бъде изтъкнато като образец на изяществото. Пред Реймънд се явил объркан спомен, че е виждал тази фигура и преди; той прекосил стаята; тя не вдигнала очи, просто попитала на гръцки: „Кой е там?“. „Приятел“, отвърнал Реймънд на същия диалект. Жената вдигнала поглед в удивление и той видял, че това е Евадна Займи. Евадна, някогашният идол на любовта на Ейдриън; тази, която заради сегашния си посетител бе пренебрегнала благородния младеж, а след това, отхвърлена от онзи, когото тя обичаше, със смазани надежди и изгарящо страдание се беше върнала в родната си Гърция. Какъв обрат на съдбата я бе довел в Англия и я бе подслонил тук?
Реймънд я разпознал; и маниерът му се променил от учтиво милосърдие към най-топлите изявления на доброта и съчувствие. Нейният облик в настоящето ѝ положение преминал като стрела през душата му. Той седнал до нея, хванал я за ръка и изрекъл хиляди неща, които вдъхвали най-дълбокия дух на състрадание и обич. Евадна не отговорила; големите ѝ тъмни очи били сведени надолу, накрая една сълза проблеснала върху миглите ѝ.
— Така — проплакала тя, — добротата може да стори онова, което никое лишение, никое нещастие не са причинявали; аз ридая.
Тя наистина проляла много сълзи; главата ѝ несъзнателно потънала върху рамото на Реймънд; той държал ръката ѝ: целунал напоените ѝ със сълзи бузи. Казал ѝ, че нейните страдания са приключили: никой не умееше изкуството да утешава както Реймънд; той не разискваше и не заявяваше, но погледът му сияеше от съчувствие; той рисуваше приятни образи пред страдащия; ласките му не събуждаха никакво недоверие, понеже те бяха родени изцяло от чувството, което кара една майка да целуне раненото си дете, желание да покаже по всякакъв начин истинността на чувствата си и готовността му да налее утеха в разкъсания ум на нещастния.