Реймънд беше изтъкнато общителен. Всичко, на което той сега се радваше, щеше да бъде лишено от наслада, ако не бе споделено. Но в Пердита той притежаваше всичко, което сърцето му можеше да пожелае. Любовта ѝ пораждаше съчувствие; интелигентността ѝ я караше да го разбира с една дума; силите на разума ѝ позволяваха да му помага и да го напътства. Той чувстваше нейната стойност. През ранните години на техния съюз променливостта на нейния нрав и все още непокорното своенравие, които опетняваха характера ѝ, бяха леки спънки в пълнотата на неговите чувства. Сега, когато непроменливо спокойствие и нежна отстъпчивост бяха прибавени към другите ѝ качества, уважението му се равняваше на любовта му. Години бяха направили техния съюз непоклатим. Сега те не се досещаха и не залитаха по пътеката, гадаейки начина, по който да доставят удоволствие на другия, надявайки се и в същото време страхувайки се от продължителността на блаженството. Пет години бяха придали трезва сигурност на емоциите им, но не ги бяха лишили от ефирната им същност. Бяха ги дарили с дете, но не бяха отнели прелестта на сестра ми. Плахостта, която при нея се свеждаше почти до неловкост, бе заменена с грациозна решителност; прямота наместо сдържаност определяше нейните черти и гласът ѝ бе настроен към вълнуваща мекота. Тя вече беше на двадесет и три, в апогея на женствеността, изпълняваща скъпоценните задължения на съпруга и майка, притежаваща всичко, за което сърцето ѝ някога бе жадувало. Реймънд беше с десет години по-възрастен; освен предишната му красота, знатни обноски и завладяващ вид, той се бе сдобил с нежна благосклонност, очарователна нежност, изискано и неуморно внимание към желанията на другите.
Първата тайна, която съществуваше между тях, бяха посещенията на Реймънд при Евадна. Той бил поразен от силата на духа и красотата на злополучната гъркиня; и когато нейната непроменена нежност към него се разгърнала, изумен, той попитал с какво свое действие бе заслужил тази страстна и несподелена любов. За известно време Евадна била единственият обект на неговите мечти; а Пердита осъзнала, че мислите и времето му са отдадени на нещо, в което тя не участва. Сестра ми по природа бе лишена от обичайните чувства на тревожна, капризна ревност. Съкровището, което тя притежаваше в обичта на Реймънд, беше по-необходимо за нейното същество, отколкото кръвта, която вдъхваше живот във вените ѝ. По-искрено от Отело, тя би казала:
В настоящата ситуация Пердита не подозираше никакво отчуждение на обичта, но предполагаше, че някакво обстоятелство, свързано с неговата висока позиция, бе причинило тази потайност. Тя бе изплашена и наранена. Започна да брои дългите дни, месеци и години, които трябваше да изминат, преди той да се завърне към предишния си начин на живот и изцяло при нея. Тя не бе щастлива, задето, дори за известно време, той трябваше да има тайни от нея. Пердита често роптаеше, но доверието ѝ в искреността на неговата обич бе непокътнато; и когато те бяха заедно, невъздържана от страх, тя разтваряше сърцето си за най-голямата радост.
Мина време. По средата на бурната си кариера Реймънд изведнъж се спря, за да помисли за последствията. Два изхода се явиха в представите му за бъдещето. Че отношенията му с Евадна ще продължат да бъдат тайна или че най-накрая ще бъдат разкрити от Пердита. Сиромашкото състояние и дълбоко разтревожените чувства на неговата приятелка го възпираха от мисълта да я изостави. От първата им среща той завинаги се бе сбогувал с откровените разговори и пълното съчувствие на спътницата на своя живот. Завесата трябваше да е по-плътна от тази, измислена от турската ревност; стената — по-висока от недостъпната кула на Ватек, за да скрие от Пердита действията на сърцето му и да потули от погледа ѝ неговите тайни постъпки. Тази идея бе непоносимо болезнена за него. Откровеността и общителните чувства бяха същността на природата на Реймънд; без тях качествата му ставаха обикновени; без тях, които разпръскваха блясък върху отношенията му с Пердита, прехвалената му замяна на трона за нейната любов бе толкова слаба и празна, колкото нюансите на дъгата, които изчезват, когато слънцето залезе. Но лек не съществуваше. Дарбите му, предаността и смелостта; украшенията на неговия ум и силите на душата му, всички напрегнати до крайна степен, не можеха да помръднат дори на косъм колелото и да върнат назад колесницата на времето; онова, което се бе случило, бе изписано с непреклонната писалка на действителността върху вечния том на миналото; нито страданието, нито сълзите щяха да са достатъчни, за да отмият и йота от извършеното деяние.