Реймънд беше разклатен от това събитие, както би бил един мъж, току-що подложен на мъчения и очакващ в напрежение кога те ще му бъдат причинени отново. Той бе съгрешил срещу собствената си чест, заклевайки се в пряка лъжа; вярно, бе се отнесъл така към една жена и други вероятно не биха възприели постъпката му за толкова подла, но не и той; понеже кого бе измамил? Неговата доверчива, предана, любяща Пердита, чиято щедра вяра го огорчаваше двойно, когато той си спомняше парада на невинността, с който тя бе изнудена. Умът на Реймънд не бе толкова сурово скроен, нито пък обстоятелствата на живота са се отнесли с него тъй грубо, че да го направят непроницаем за тези размишления — напротив, той беше целия изтъкан от нерви; душата му бе като същински огън, който избледнява и се свива от всяка зараза на мръсния въздух: но сега заразата се бе вляла в същността му и промяната бе още по-болезнена. Истината и лъжата, любовта и омразата загубили вечните си граници, раят се примесил с ада, а чувствителното му съзнание, насочено към полето на тази битка, било поразено до лудост. Той се презираше от все сърце, бе гневен на Пердита, а мисълта за Евадна беше съпроводена от всичко отвратително и жестоко. Страстите му, неговите постоянни господари, придобиха нова сила от дългия сън, в който любовта ги бе приспала, обсебващата тежест на съдбата го пречупи; той беше раздразнителен, измъчван, яростно нетърпелив, заради онова най-дълбоко нещастие — чувството на разкаяние. Това неспокойно състояние постепенно отстъпи на мрачна враждебност и душевна угнетеност. Подчинените му, дори равните му, ако в настоящата си позиция той имаше такива, се стреснаха, откривайки гняв, присмех и огорчение в този, който преди се отличаваше с приветливост и доброжелателност. Той извършваше обществените си дела с неприязън и бързаше да се отърве от тях и да се усамоти в уединение, което едновременно бе неговата отрова и лек. Възседна един огнен кон — този, който го бе отвел напред към победата в Гърция, и се изтощаваше със смъртоносни упражнения, освобождавайки се от угризенията на смутния ум чрез животински усещания.
Бавно започна да се съвзема; накрая като някой, който е бил под въздействието на отрова, вдигна глава над изпаренията от треска и страст, към неподвижната атмосфера на спокоен размисъл. Той бил размишлявал върху посоката, по която е най-добре да се поеме. Беше поразен от времето, което изминало, откакто лудостта, а не някакъв разумен порив, бе започнала да ръководи действията му. Беше изминал месец и през това време не беше виждал Евадна. Нейната власт, която бе свързана с малко от трайните емоции на сърцето му, бе силно повяхнала. Той вече не бил неин роб — не бил неин любовник: нямало да я вижда повече и с пълното си завръщане заслужил доверието на Пердита.
И все пак, точно когато взел това решение, във въображението му изникнал окаяният дом на гръцкото момиче. Дом, който от благородни и възвишени принципи тя отказала да замени за друг, по-разкошен. Той мислел за великолепието на нейното положение и външност, когато я бе срещнал за първи път; мислел за нейния живот в Константинопол, съпроводен от всички подробности на ориенталско величие; за настоящата ѝ немотия, ежедневния ѝ тежък труд, самотното ѝ състояние, избледнелите ѝ, поразени от глад бузи. Състрадание набъбнало в гърдите му; трябвало да я види още веднъж; той щял да измисли някакъв план за възстановяването ѝ в обществото, за да може да се радва на предишната си титла; след това, в реда на нещата, тяхната раздяла щяла да последва.
Отново си помислил как през този дълъг месец бе странил от Пердита, бягайки от нея като от жилото на собствената си съвест. Но сега бил буден; всичко това трябвало да бъде поправено и бъдещата преданост щяла да изтрие спомена за това единствено петно върху спокойствието на техния живот. Той станал бодър, когато помислил за това, и трезво и решително начертал стъпките, които щял да предприеме. Спомнил си, че бе обещал на Пердита да присъства точно тази вечер (19 октомври, годишнина от избора му за протектор) на празник, организиран в негова чест. Ако този празник се окажел щастлив, това щяло да е добра поличба за бъдещите им години. Първо щял да посети Евадна; нямало да остава, но ѝ дължал някакво обяснение, някакво обезщетение за дългото си и внезапно отсъствие; а сетне — напред към Пердита, към забравения свят, към задълженията на обществото, великолепието на титлата, насладата от властта.