Но това беше по-добрата страна на въпроса. Какво щеше да се случи, ако обстоятелствата накарат Пердита да заподозре нещо и подозренията ѝ се потвърдят? При тази мисъл жилките по тялото му се отпуснаха и на челото му застана студена роса. Много мъже биха се присмели на страха му; но той виждаше бъдещето; и спокойствието на Пердита му бе твърде скъпо, а безмълвното ѝ страдание твърде сигурно и твърде страшно, за да не го угнети. Пътят му бързо бе решен.
Ако се случеше най-лошото; ако тя научеше истината, той нито щеше да понесе нейните упреци, нито мъката на променения ѝ поглед. Тогава щеше да я изостави заедно с Англия, приятелите си и надеждите за бъдещето, щеше да потърси друга държава и на друго място да започне живота наново. След като бе решил това, той стана по-спокоен. Стараеше се да поведе предпазливо конете на съдбата през коварния път, който бе избрал, и бе насочил всички свои усилия, за да скрие по-добре онова, което не можеше да промени.
Съвършеното доверие, което съществуваше между Пердита и него, правеше всеки разговор помежду им обикновен. Те отваряха писмата на другия, тъй като досега и най-съкровената част от сърцето на всеки от тях бе разкрита на другия. Едно писмо бе дошло ненадейно, Пердита го прочете. Ако в него се криеше потвърждение на подозренията ѝ, тя щеше да бъде съкрушена. Така и се случи и трепереща, студена и пребледняла, тя потърсила Реймънд. Той бил сам и разглеждал някои подадени наскоро жалби. Тя влязла мълчаливо, седнала на една кушетка срещу него и го погледнала с такова отчаяние, че най-дивите крясъци и ужасяващи стенания биха били кротки прояви на нещастие в сравнение с живото му въплъщение, изявено у нея.
Отначало той не откъснал поглед от вестниците; когато вдигнал очи, бил поразен от страданието, появило се на променените ѝ бузи; за миг забравил собствените си постъпки и страхове и попитал с ужас:
— Мило момиче, какво става; какво се е случило?
— Нищо — отвърнала първоначално. — И все пак не е така — продължила тя, завързвайки речта си. — Ти имаш тайни, Реймънд; къде ходиш напоследък, с кого се срещаш, какво криеш от мен? Защо съм пропъдена от твоето доверие? Ала не искам това — не възнамерявам да те залавям с въпроси — един ще е достатъчен: аз пълна нещастница ли съм?
С трепереща ръка тя му подала хартията и седнала, пребледняла и неподвижна, гледайки го, докато той четял. Той разпознал почерка на Евадна и кръвта се покачила в бузите му. Със светкавична скорост си представил съдържанието на писмото; сега жребият бил хвърлен и всичко зависело от него; лъжата и хитростта са дреболии в сравнение с настъпващата разруха. Той или напълно щял да разсее подозренията на Пердита, или щял да я напусне завинаги.
— Милото ми момиче — рекъл, — виновен съм; но трябва да ми простиш. Постъпих грешно, когато оплетох тази мрежа от тайни; но го сторих, за да ти спестя болката, и с всеки изминал ден ставаше все по-трудно да поправя грешката си. Освен това бях подтикнат към дискретност от нещастната авторка на тези няколко реда.
Пердита ахнала:
— Е — извикала тя, — продължавай!
— Това е всичко — този лист разказва всичко. Поставен съм в безкрайно трудни обстоятелства. Дадох всичко от себе си, макар че навярно съм постъпил неправилно. Любовта ми към теб е неприкосновена.
Пердита невярващо поклатила глава:
— Не може да бъде — извикала тя, — знам, че това не е истина. Ти може и да ме измамиш, но аз няма да бъда измамена. Загубих теб, себе си, живота си!
— Не ми ли вярваш? — попитал надменно Реймънд.
— За да ти повярвам — възкликнала тя, — бих се отказала от всичко и бих издъхнала с радост, така че в смъртта да почувствам, че си бил верен, но това няма как да се случи!
— Пердита — продължил Реймънд, — ти не виждаш пропастта, над която стоиш. Можеш да повярваш, че не съм подел сегашното ми поведение без нежелание и болка. Знаех, че е възможно то да пробуди твоите подозрения; но вярвах, че само моята дума ще ги накара да изчезнат. Изградих надеждите си върху твоето доверие. Смяташ ли, че ще понеса да бъда обсипван с въпроси и отговорите ми да се отхвърлят така презрително? Мислиш ли, че ще търпя да не ми вярваш, да бъда подозиран, а навярно и наблюдаван, разпитван? Все още не съм паднал толкова ниско; честта ми все още не е толкова опетнена. Ти ме обичаше; аз те обожавах. Но всички човешки чувства имат своя край. Нека любовта ни изтече, но нека не бъде заменяна с недоверие и обвинения. Досега сме били приятели — любовници — нека не ставаме врагове и взаимни шпиони. Не мога да бъда обект на подозрения. Не можеш да ми повярваш? Нека се разделим!
— Точно така — извикала Пердита, — знаех, че ще се стигне до това! Нима не сме разделени вече? Нима поток, безграничен като океан, дълбок като пропаст, не зее между нас?
Реймънд се надигнал, гласът му бил грохнал, чертите му изкривени, маниерът му спокоен като атмосфера, люлееща се от земетресение, и отвърнал: