— И това ти доставя удоволствие? — отбелязах навъсено.
— Истинско удоволствие, Лайнъл — отвърна тя. — Изпитвам голямо желание да го видя, той е потомъкът на нашите крале, първият благородник на земите ни; всички му се възхищават и го обичат, казват, че позицията му е най-несъщественото от достойнствата му, че е щедър, смел и любезен.
— Хубав урок си научила, Пердита — казах. — И го повтаряш тъй буквално, че съвсем забравяш доказателствата, които ние имаме за графските добродетели. Неговата щедрост се вижда в нашето изобилие, смелостта му в закрилата, която ни е предоставил, любезността му във вниманието, което ни обръща. Позицията му била най-несъщественото му достойнство, казваш? Та всичките му добродетели се дължат единствено на ранга му — той е щедър, защото е богат; смел е, защото има власт; любезен е, защото се отнасят добре с него. Нека го наричат такъв, нека цяла Англия вярва, че наистина е такъв, но ние го познаваме — той е нашият враг, нашият безбожен, подъл, арогантен враг. Ако притежаваше дори и частица от добродетелите, които наричаш негови, би се отнесъл справедливо с нас, дори само за да докаже, че когато трябва да нанесе удар, той не би посякъл паднал враг. Неговият баща е наранил моя — баща му, непристъпен на трона му, се осмелил да мрази този, който единствено коленичел пред него, унижавайки се да контактува с онзи кралски неблагодарник. Ние, потомците на единия и другия, също трябва да сме врагове. Той ще разбере, че усещам обидите, ще се научи да се бои от отмъщението ми.
Няколко дни след това той пристигна. Всеки обитател на най-мизерните колиби отиде да запълни потока от хора, който се изсипа, за да го посрещне. Дори Пердита, въпреки последната ми реч, се прокрадна близо до пътя, за да зърне този идол, пленил всички сърца. Аз, почти полудял, срещайки група след група от селяни в най-хубавите им одежди да изкачват хълма, избягах до затъмнените от облаци висини и гледайки безплодните скали наоколо ми, възкликнах:
—
Когато падне нощта, аз нямаше да се върна у дома, съпроводен от дъжда и студа, защото знаех, че всяка колиба щеше да кънти от хвалебствия по адрес на Ейдриън. Докато усещах как крайниците ми се схващат и вкочаняват, болката ми служеше като храна за побеснялата ми омраза. Та аз почти ликувах в нея, понеже тя сякаш ми даваше основание и оправдание за ненавистта към моя нехаещ противник. Всичко бе приписано на него, понеже тъй изцяло бях преплел представите ми за бащата и сина, че бях пропуснал възможността вторият да е в пълно неведение за пренебрежението на баща му към нас, и докато удрях болезнената си глава, извиках:
— Той ще научи за него! Аз ще бъда отмъстен! Аз няма да страдам като куче! Той ще узнае, че дори да съм просяк без другари, аз няма кротко да се предам пред тази несправедливост!
Всеки ден, всеки час допринасяше към тези преувеличени неправди. Хвалбите по негов адрес бяха като змийски ухапвания върху моята уязвима гръд. Ако го видех да язди красивия си кон в далечината, кръвта ми кипваше от гняв, въздухът бе като отровен от неговото присъствие и родният ми английски език се превръщаше в отвратителен жаргон, понеже всяка фраза, която дочувах, бе свързана с неговото име и почест. Копнеех да облекча тази болезнена завист с някакво злодеяние, което щеше да отвори очите му за моята неприязън. Върхът на неговото оскърбление беше, че той провокираше у мен такива непоносими чувства, а дори не благоволяваше по какъвто и да е начин да покаже, че знае за моето съществуване и болка.
Скоро стана известно, че Ейдриън изпитва голяма радост от парка и резерватите си. Той не ловуваше, но прекарваше часове, наблюдавайки стадата от прекрасни и почти опитомени животни, с които паркът бе снабден, и бе наредил за тях да бъде полагана по-добра грижа от всякога. Така аз открих пролука за моите нападателни планове и се възползвах от нея с цялата груба буйност, която бях извлякъл от активния ми начин на живот. Предложих на няколкото ми останали другари, които бяха най-устремените и беззакония от шайката, да ограбим неговия имот, но всички те се покриха от опасността и бях принуден да осъществя отмъщението си сам. Отначало подвизите ми останаха незабелязани; дързостта ми нарасна; стъпки по росната трева, откъснати клони и следи от клане накрая ме предадоха на пазачите. Те започнаха да охраняват по-внимателно; аз бях откаран в затвора. Влязох зад мрачните му стени в пристъп на триумфално вълнение.
— Той усеща присъствието ми сега — извиках. — И ще го усеща отново и отново!