От този ден меланхолията на Реймънд се засили. Той се изолираше доколкото му позволяваха задълженията на неговата позиция. Когато бе в компания, въпреки всичките му усилия, тъга се прокрадваше върху чертите му и той седеше разсеян и ням сред оживената тълпа, която се струпваше около него. Пердита се присъедини към него и пред нея той се насилваше да изглежда весел, тъй като тя, също като огледало, се изменяше както той се изменяше и ако той бе мълчалив и тревожен, тя загрижено разпитваше защо и се опитваше да отстрани причината за неговата сериозност. Пердита пребиваваше в двореца на Сладките води, летния сарай на султана; красотата на заобикалящата природа, неосквернена от войната, и свежестта на реката правеха това място двойно по-възхитително. Реймънд не изпитваше никакво облекчение, никакво удоволствие от никоя гледка на небе или земя. Той често оставяше Пердита, за да се скита сам из местността, или бездейно плаваше с малка лодка по чистите води, размишлявайки дълбоко. Понякога аз се присъединявах към него; в такива моменти лицето му беше винаги сериозно, настроението му унило. Изглеждаше облекчен да ме види и разговаряше донякъде с интерес относно събитията от деня. Очевидно се криеше нещо зад държанието му; ала когато той сякаш бе на път да заговори за онова, което тежеше на сърцето му, рязко се обръщаше настрана и с въздишка се опитваше да предаде болезнената мисъл на ветровете.
Както казах, често се случваше, когато Реймънд напускаше гостната на Пердита, Клара да идва при мен и изтегляйки ме внимателно настрани, да каже:
— Татко го няма; да отидем ли при него? Смея да твърдя, че той ще се зарадва да те види.
И както случаят повеляваше, изпълнявах или отказвах нейната молба. Една вечер в двореца се събра многобройна група от гръцки водачи. Интригуващият Пали, изкусният Караца, войнственият Ипсиланти бяха сред най-важните. Те обсъждаха събитията от деня; схватката по обяд; намаления брой на неверниците; тяхното поражение и бягство: те обмисляха съвсем скорошно превземане на Златния град. Опитваха се да си представят какво ще се случи тогава и говореха с възвишени изрази за благосъстоянието на Гърция, когато Константинопол стане нейна столица. Тогава разговорът се обърна към вестите от Азия и опустошението, което чумата бе оставила в големите ѝ градове; предположения бяха направени относно развитието на болестта в обсадения град.
Реймънд се беше присъединил към предишната част на дискусията. С оживена реч той изложи крайните лишения, до които Константинопол бе сведен; изтощените и измъчени, макар и свирепо изглеждащи войски. Гладът и морът действаха в наша полза, отбеляза той, и неверниците скоро щяха да бъдат принудени да търсят убежище в единствената им надежда — подчинението. Внезапно, по средата на своята тирада, Реймънд замлъкна като опарен от някаква болезнена мисъл; той се изправи трудно и аз го видях как напуска залата и прекосява дългия коридор, търсейки открит въздух. Не се завърна и скоро Клара се прокрадна до мен, отправяйки обичайната си молба. Съгласих се и хващайки малката ѝ ръка, последвах Реймънд. Намерихме го тъкмо преди да се качи в лодката си и той охотно се съгласи да ни приеме за спътници. След жегите през деня, прохладният полъх надипляше реката и издуваше малкото ни платно. Градът изглеждаше мрачен на юг, а пък многобройни светлини по близките брегове и красивият облик на крайбрежието, отдъхващо в спокойната нощ, както и водите, ярко отразяващи небесните искри, даряваха красивата река с прелест, наподобяваща някое скрито райско кътче. Нашият единствен лодкар се грижеше за платното; Реймънд управляваше; Клара седна в краката му, стискайки коленете му с ръце и полагайки глава върху тях. Реймънд започна разговора някак рязко.
— Това, приятелю, навярно е последният път, когато ще имаме възможност да разговаряме свободно; плановете ми са вече в пълна сила и времето ми ще става все по-заето. Освен това искам веднага да ти споделя моите желания и очаквания и след това никога повече да не се връщам към тази тъй болезнена тема. Първо, трябва да ти благодаря, Лайнъл, че остана тук по моя молба. Първоначално суетата ме подтикна да те помоля: суета го наричам, ала дори в нея виждам ръката на съдбата — твоето присъствие скоро ще бъде необходимо; ти ще се превърнеш в последната подкрепа на Пердита, неин защитник и утешител. Ти ще я върнеш в Уиндзор.
— Не и без теб — казах аз. — Нали нямаш намерение да се разделяте отново?