Последните лъчи на почти потъналото слънце изскочиха иззад далечния връх на Атон; морето на Мармара все още блестеше под неговото сияние, докато азиатското крайбрежие отвъд беше наполовина скрито в мъгла от ниски облаци. Много шлемове, щикове и мечове, паднали от омаломощени ръце, отразяваха заминаващата светлина; те лежаха разпръснати надалеч и наблизо. От изток, ято гарвани, стари обитатели на турските гробища, заприиждаха плавно към своята жътва; слънцето изчезна. Този час, меланхоличен, но и сладък, винаги ми се е струвал като времето, когато ние най-естествено сме приканени да общуваме с висшите сили; нашата човешка непреклонност изчезва и блажено удовлетворение обзема душата. Но сега, насред умиращите и мъртвите, как мисъл за небесата или усещане за спокойствие може да завладее някой от убийците? През напрегнатия ден съзнанието ми се бе предало като охотен роб на обстоятелствата, представени му от неговите събратя; историческа значимост, омраза към врага и военен възторг бяха имали власт над мен. Сега погледнах вечерната звезда, докато тя нежно и спокойно висеше, полюлявайки се в оранжевите нюанси на залеза. Обърнах се към осеяната с трупове земя, като се срамувах от моя род. Така навярно са се почувствали и кротките небеса; понеже те бързо се забулиха в мъгла и в тази промяна помогнаха за внезапното изчезване на здрача, обичаен на юг; тежки купища облаци се понесоха от югоизток и червени, мътни мълнии се изстреляха от тъмните им краища; връхлитащият вятър разместваше одеждите на мъртвите, но беше спокоен, когато преминаваше над ледените им тела. Тъмнината се събра наоколо; предметите около мен станаха неясни, аз слязох от поста си и с мъка насочих коня си, така че да избегна убитите.
Изведнъж чух пронизителен писък; някаква фигура сякаш се надигаше от пръстта; тя внезапно полетя към мен и докато се приближаваше, потъна отново в земята. Всичко това се случи толкова ненадейно, че аз с мъка удържах коня си, за да не стъпче проснатото същество. Облеклото на този човек беше войнишко, но оголените врат и ръце и продължаващите писъци издадоха маскираната жена. Слязох, за да ѝ помогна, докато тя, със силни стенания и поставена встрани ръка, се противопоставяше на опита ми да я поведа. В суматохата на момента забравих, че съм в Гърция, и се опитах да успокоя страдащата на родния си език. С обезумели и страшни възклицания изгубената, умираща Евадна разпозна езика на своя любим; болката и треската от раната ѝ бяха разбъркали съзнанието ѝ, а нейните плачевни викове и немощни усилия за бягство прободоха сърцето ми със състрадание. В бурно умопомрачение, тя извика името на Реймънд; проплака, че го държа далеч от нея, докато турците, с ужасните си инструменти за изтезание, са на път да отнемат живота му. Сетне тя печално оплака тежката си съдба: че една жена, с женско сърце и чувствителност, е била подтикната от безнадеждна любов и напразни надежди да поеме оръжието и да изстрада лишения, труд и болка отвъд мъжката издръжливост — докато нейната суха, гореща ръка притискаше моята и челото и устните ѝ изгаряха от унищожителен огън.
Когато отмаля, аз я вдигнах от земята; изнемощялото ѝ тяло висеше в ръцете ми, хлътналата ѝ буза лежеше на гърдите ми; с гробовен глас тя прошепна:
— Това е краят на любовта! И все пак не е край! — Безумието ѝ даде сили, докато тя вдигаше ръката си към небето: — Там е краят! Там ще се срещнем отново. Толкова пъти съм умряла през живота си заради теб, о, Реймънд, и сега издъхвам, твоя жертва! С моята смърт ще те извоювам — ето! Оръдията на войната, огънят и чумата са моите слуги. Аз се осмелих, победих ги всички досега! Предадох се на смъртта с единственото условие, че ти ще ме последваш — огън, война и чума се обединяват за твоето унищожение — о, мой Реймънд, няма къде да избягаш!
С натежало сърце слушах повратите в нейното бълнуване; направих ѝ легло от наметала и я поставих върху тях; яростта ѝ утихна и лепкава роса се задържа върху челото ѝ, докато накрая пурпурният цвят на треската не бе последван от бледнината на смъртта. Тя продължаваше да бълнува за скорошната ѝ среща с нейния любим в гроба, за наближаващата му смърт; от време на време тържествено заявяваше, че той е бил призован; друг път окайваше неговата мъчителна съдба. Гласът ѝ стана слаб, речта ѝ секна; тялото ѝ се сгърчи няколко пъти и мускулите ѝ се отпуснаха, крайниците паднаха, никога повече да не бъдат повдигнати, една дълбока въздишка последва и животът си отиде.
Отнесох я надалеч от областта на мъртвите и обвита в наметала, я поставих под едно дърво. Още веднъж погледнах измененото ѝ лице; последния път, когато я бях видял, тя беше на осемнадесет, красива като видението на поет, великолепна като султана на изтока — дванадесет години бяха изминали оттогава, дванадесет години промени, страдания и премеждия, и блестящата ѝ красота беше похабена и помръкнала, крайниците ѝ бяха загубили закръглеността на младостта и женствеността, очите ѝ бяха потънали дълбоко.