— Не се заблуждавай — отвърна Реймънд, — наближаващата раздяла е такава, над която аз нямам власт; тъй близко е тя, че дните са вече преброени. Мога ли да ти се доверя? От много дни жадувам да разкрия тайнствените предчувствия, които ми тежат, макар да се страхувам, че ти ще се присмееш над тях. И все пак недей, скъпи приятелю; понеже колкото и незрели и неразумни да са, те са станали част от мен и не смея да вярвам, че ще се отърся от тях. И все пак как мога да очаквам, че ще ми съчувстваш? Ти си от този свят; аз не съм. Ти протягаш ръката си; тя е непроменлива като част от теб; и все още не разделяш чувството за самоличност от тленното тяло, което оформя Лайнъл. Как тогава можеш да ме разбереш? Земята за мен е смърт, небосводът — гробница, забулваща същинска безнравственост.
Времето не съществува вече, понеже аз съм стъпил на прага на вечността; всеки мъж, когото срещам, има вид на труп, който скоро ще бъде изоставен от одушевяващата го искра в навечерието на разпада и покварата.
Гласът му беше скръбен; той въздъхна дълбоко.
— Преди няколко месеца — продължи Реймънд — всички смятаха, че ще умра; но живецът беше силен в мен. Чувствата ми бяха човешки; надеждата и любовта бяха дневните звезди на съществуването ми. Сега хората мечтаят, че челото на победителя над лъжливата вяра ще бъде оградено от лавров венец; те говорят за почтена награда, титла, власт и богатство — а всичко, което искам аз от Гърция, е гроб. Нека да издигнат могила над безжизненото ми тяло, която да стои дори когато куполът на „Света София“ е паднал. Защо се чувствам така? В Родосто бях изпълнен с надежда; но когато видях Константинопол за пръв път, това чувство, наред с всяка друга радост, се изпари. Последните думи на Евадна бяха клеймото върху заповедта за моята смърт. И все пак не се преструвам, че отдавам настроението си на някое определено събитие. Всичко, което мога да кажа, е, че се чувствам така. Чумата, за която слушам, е в Константинопол, навярно съм се докоснал до нея — навярно болестта е истинската причина за моите предзнаменования. Не е от значение защо или от какво съм повлиян, никаква сила не може да предотврати удара и да отмести сянката на вдигнатата ръка на съдбата, която вече ме затъмнява. На теб, Лайнъл, поверявам сестра ти и нейното дете. Никога не споменавай пред нея фаталното име на Евадна. Тя само ще страда двойно поради необичайната връзка, която ме приковава към нея, карайки духа ми да се подчини на нейния умиращ глас и да я последва, както е на път да стори, в онази неизвестна държава.
Слушах го с удивление; но неговото печално поведение и тържествено слово ме увериха в истинността и силата на чувствата му и не трябваше с лек присмех да се опитвам да разсея страховете му. Каквото и да се канех да отговоря, бях прекъснат от силните емоции на Клара. Реймънд беше говорил, нехаещ към нейното присъствие, а тя, горкото дете, бе чула с ужас и вяра пророчеството за смъртта му. Баща ѝ беше трогнат от яростната ѝ скръб; той я взе в ръцете си и я успокои, но самите му утешения бяха мрачни и страшни.
— Не плачи, мило дете — рече той, — за предстоящата смърт на човек, когото едва познаваш. Може да умра, но в смъртта никога няма да забравя или да изоставя моята Клара. В мъката или радостта на онзи свят вярвай, че духът на баща ти е наблизо, за да те спаси или да ти съчувства. Гордей се с мен и цени твоя детски спомен за мен. Така, най-сладката ми, няма да изглежда, че съм си отишъл. Трябва да обещаеш едно нещо — да не говориш пред когото и да е освен чичо ти за разговора, който току-що дочу. Когато ме няма, ти ще утешиш майка си и ще ѝ кажеш, че смъртта е само горчива, защото ме е разделила от нея; че последните ми мисли са били посветени на нея. Но докато съм жив, обещай да не ме предаваш; обещай, дете мое.
С колеблив глас Клара обеща, докато все още се бе вкопчила за баща си в порив на скръб. Скоро след това се завърнахме на брега и аз се постарах да залича впечатлението, оставено в съзнанието на детето, отнасяйки се несериозно към страховете на Реймънд. Не чухме повече за тях; понеже, както беше казал той, обсадата, която сега наближаваше своя край, стана от първостепенно значение, изпълвайки цялото му време и внимание.