Побързах да отнеса сведения за тези странни събития на Пердита и скоро към нас се присъедини Реймънд. Изглеждаше потиснат и смутен. Сестра ми беше поразена от разказа ми:
— Как отвъд въображението на човека — възкликна тя — са указите на небесата, тъй удивителни и необясними!
— Глупаво момиче — извика гневно Реймънд, — и ти ли, като моите доблестни войници, си обзета от паника? Кажи ми, моля, какво е тъй необяснимо в едно толкова естествено явление? Чумата не вилнее ли всяка година в Стамбул? Защо се учудвате, че тази година, когато ни казват, че нейната сила в Азия е невиждана, е причинила двойно по-голямо опустошение в този град? Защо се учудвате, че по време на обсада, лишения, необикновена жега и суша тя е предизвикала непривична разруха? Още по-малко учудващо е, че турският гарнизон, отчайвайки се от неспособността си да издържа повече, се е възползвал от небрежността на флота ни и е побягнал веднага от обсада и плен. Не е чума — кълна се в Бог, който съществува! Нито пък е грозяща заплаха, която ни прави като уплашени от плашило птици през жътвените дни, кара ни да се въздържаме от готовата плячка. Това е подло суеверие — и по този начин прицелът на храбрите се превръща в перцето на глупците; достойната амбиция на възвишените души става играчка на тези опитомени зайци! Ала Стамбул ще бъде наш! В миналите ми мъки, в изтезанията и претърпяния затвор заради тях, в моите победи, в моя меч се заклевам — в моите надежди за слава, в бившите ми заслуги, които сега очакват своето възнаграждение, дълбоко се заричам, че с тези ръце ще забия кръста върху онази джамия!
— Най-скъпи мой Реймънд! — прекъсна го Пердита с умоляващ глас.
Той се разхождаше напред-назад из мраморната зала на сарая; устните му бяха пребледнели от ярост, докато, треперейки, оформяха гневните му думи — очите му бълваха огън — жестовете му изглеждаха потиснати от собственото им настървение.
— Пердита — продължи той нетърпеливо, — знам какво ще кажеш; знам, че ме обичаш, че си добра и нежна; но това не е работа за жена — нито пък женското сърце може да познае урагана, който ме разкъсва!
Реймънд изглеждаше наполовина уплашен от собствената си буйност и внезапно напусна залата: един поглед на Пердита ми разкри тревогата ѝ и аз го последвах. Той крачеше из градината: страстите му бяха в състояние на немислим безпорядък.
— Завинаги ли ще съм — извика той — шега за съдбата! Трябва ли човек, катерещ съм към небесата, да бъде винаги жертва на лазещите гадини от неговия род! Ако аз като теб, Лайнъл, очаквах с нетърпение дълги години живот, поредица от просветени от любов дни, изискани удоволствия и новоизвиращи надежди, може би щях да се поддам и разбивайки генералския си жезъл, щях да потърся спокойствие из Уиндзорските поля. Но аз съм на път да умра! Не, недей ме прекъсва — скоро ще си отида. От многолюдната земя, от сърцата на хората, от обичните места на моята младост, от добротата на моите приятели, от любовта на единствената ми любима Пердита, аз съм на път да бъда заличен. Такава е волята на съдбата! Такъв е указът на Върховния владетел, пред когото няма обжалване: на когото аз се предавам. Но да загубя всичко — да загубя живота и любовта, славата също! Това няма да го бъде! Аз и след няколко кратки години всички вие — тази поразена от страх армия и цялото население на красива Гърция вече няма да съществуват. Но други поколения ще се зародят, винаги и завинаги ще продължават, те ще бъдат по-щастливи заради нашите сегашни дела, ще бъдат прославени от нашата доблест. Молитвите на моята младост бяха да бъда един от онези, които правят страниците на земната история великолепни; които издигат човешкия род и превръщат този малък глобус в дом на могъщите. Уви за Реймънд! Молитвите на младостта му са пропилени — надеждите на неговата мъжественост са нищожни! От тъмницата си в онзи град извиках „Скоро ще стана твой владетел!“ Когато Евадна произнесе смъртта ми, си помислих, че титлата „Победител на Константинопол“ ще бъде изписана на моята гробница и аз подчиних всички нравствени страхове. Стоя пред покорените му стени и не смея да се нарека завоевател. Няма да позволя това! Александър не е ли скочил от стените на града на оксидраките, за да покаже на страхливите си войски пътя към победата, посрещайки сам мечовете на защитниците на града? Дори и така да се случи, аз ще се срещна храбро с чумата — и дори никой да не ме последва, ще забия гръцкото знаме на върха на „Света София“.
Разумът беше безполезен пред тъй силни чувства. Напразно му изложих, че дойде ли зима, студът ще разсее чумавия въздух и ще възвърне куража на гърците.