— Не говори за друг сезон освен за този! — изрева той. — Изживях последната си зима и датата на тази година, 2092, ще бъде изсечена върху моята гробница. Вече виждам — продължи той, вдигнал скръбен поглед нагоре, — предела, стръмния ръб на моето съществуване, от който се хвърлям в мрачната мистерия на следващия живот. Аз съм подготвен, така че да оставя след себе си следа от светлина, тъй сияйна, че най-лошите ми врагове да не могат да я помрачат. Дължа това на Гърция, на теб, на надживяващата ме Пердита и на себе си, жертвата на амбицията.
Прекъсна ни прислужник, който съобщи, че персоналът на Реймънд е събран в заседателната зала. Той ме помоли междувременно да яздя през лагера, да наблюдавам и да му докладвам настроението на войниците; след това ме остави. Бях развълнуван до краен предел от днешните събития, а сега повече от всякога от пламенната реч на Реймънд. Уви за човешкия разум! Той обвиняваше гърците в суеверия: а как наричаше вярата, която отдаваше на предсказанията на Евадна? Преминах от двореца на Сладките води до полето, върху което лагерът бе разположен, и заварих обитателите му в суматоха. Пристигането на неколцина с нови истории за чудеса от флота; преувеличенията, придадени на онова, което вече беше известно; приказки за стари пророчества, за страховитите истории на цели региони, които са били опустошени през тази година от чумата, разтревожиха войските. Дисциплината беше погубена; армията се разпусна. Всеки човек, допреди част от великото цяло, движещ се единствено в хармония с другите, сега избра единицата, в която природата го беше създала, и мислеше единствено за себе си. Те се прокраднаха отначало по единици и двойки, сетне в по-големи групи, докато накрая, безпрепятствено от офицерите, цели батальони тръгнаха по пътя, който водеше към Македония.
Около полунощ се върнах в двореца и потърсих Реймънд; той беше сам и видимо сдържан; поне в такъв покой, какъвто е породен от решимостта да се придържа към определен ход на поведение. Той изслуша спокойно моя разказ за саморазпускането на армията и след това рече:
— Знаеш ли, Върни, моето твърдо решение е да не напускам това място, докато не видя на бял свят Стамбул признат от всички за наш. Ако мъжете, които имам около себе се, откажат да ме последват, ще се намерят други, по-смели. Тръгни преди зазоряване, отнеси телеграмите до Караца, прибави към тях твоите собствени молби той да ми изпрати своите морски пехотинци и военноморски сили; ако мога да получа поне един полк, който да ме подкрепи, останалите ще го последват, разбира се. Нека той ми изпрати този полк. Ще очаквам завръщането ти до утре по обяд.
Смятах, че това е неумела хитрина, но го уверих в своето подчинение и усърдие. Оставих го, за да си отдъхна няколко часа. С идването на сутринта бях подготвен за моето пътуване. Забавих се известно време, желаейки да се сбогувам с Пердита, и от прозореца ми наблюдавах приближаването на слънцето. Златното великолепие се издигна и изтощената природа се събуди, за да понесе още един ден на жега и жаден разпад. Никое цвете не повдигна своята отрупана с роса чашка, за да посрещне зората; сухата трева беше изсъхнала по равнините; горящите въздушни полета бяха опустели от птици; единствено цикадите, деца на слънцето, започнаха своята пронизителна и оглушителна песен насред кипарисите и маслините. Видях как въгленовочерния кон на Реймънд бе доведен до портата на двореца; малка рота офицери пристигна скоро след това; безпокойство и страх бяха изписани върху всяко лице и във всяко око, неосвежено от сън. Заварих Реймънд и Пердита заедно. Той наблюдаваше изгряващото слънце, докато с една ръка бе обгърнал кръста на любимата си; тя го гледаше — слънцето на живота ѝ, със задълбочен поглед на примесени тревога и нежност. Реймънд започна ядосано, когато ме видя.
— Все още ли си тук? — извика той. — Това ли е твоето обещано усърдие?
— Извини ме — казах аз, — но преди да си приключил да говориш, ще съм потеглил.
— Не, извини ме — отвърна той, — нямам право да командвам или укорявам, но животът ми зависи от твоето заминаване и бързо завръщане. На добър час!
Гласът му бе възстановил мекия си тон, но тъмен облак все още блуждаеше по неговите черти. Щях да се забавя; исках да посъветвам Пердита да бъде бдителна, но неговото присъствие ме възпря. Нямах предлог за моето колебание; и когато той повтори прощалните си думи, аз стиснах протегнатата му ръка; беше студена и лепкава.
— Грижи се за себе си, драги лорде — казах аз.
— Не — каза Пердита, — тази задача ще бъде моя. Върни се бързо, Лайнъл.
Той си играеше разсеяно с кестенявите ѝ къдрици, а тя се облегна на него; два пъти се обърнах назад само за да погледна отново тази несравнима двойка. Най-сетне с бавни и тежки стъпки излязох от залата и се качих на коня ми. В този момент Клара полетя към мен; стискайки коляното ми, тя извика:
— Побързай, чичо! Скъпи чичо, имам такива страховити сънища; не смея да кажа на майка. Не бъди далеч твърде дълго!