До този момент душата ми беше единствено в очите ми. Бях наблюдавал с удивление, примесено със страх и възторг. Последното усещане надделя. Забравих разстоянието между нас. „Ще дойда с теб, Реймънд!“ — провикнах се; но когато окото ми бе далеч от бинокъла, едва можех да различа дребните форми в тълпата, която на около миля от мен загради портата; фигурата на Реймънд беше изгубена. Попарен от нетърпение, подканвах коня си със силата на шпората и разхлабените юзди надолу по стръмнината, за да мога, преди да настъпи опасността, да бъда на страната на моя благороден, богоподобен приятел. Редица сгради и дървета се изпречиха на пътя ми, когато достигнах равнината, скривайки града от поглед. Но в този момент се чу трясък. Подобен на гръм звук отекна из небето, а въздухът притъмня. Още миг и старите стени отново се изправиха пред погледа ми, а над тях витаеше мрачен облак; отломки от сгради се въртяха отгоре, наполовина видими в дима, докато пламъци избухваха отдолу и продължителни взривове изпълваха въздуха със страховити мълнии. Бягаща от купищата падащи развалини, които прескачаха високите стени и разтърсваха бръшлянените кули, една тълпа войници се бе отправила към пътя, по който идвах аз; бях заобиколен, обграден от тях, неспособен да продължа напред. Нетърпението ми достигна пределите си; протегнах ръце към мъжете; призовах ги да се върнат обратно и да спасят техния генерал, завоевателя на Стамбул, освободителя на Гърция; сълзи, истински сълзи, бликнаха в топъл поток от очите ми — не исках да повярвам в неговото унищожение; въпреки това всеки облак, който затъмняваше въздуха, сякаш носеше със себе си парче от мъченика Реймънд. Ужасяващи гледки се явиха пред мен в мътния облак, надвиснал над града; и единственото ми облекчение произтичаше от усилията, които полагах, за да достигна портата. И все пак, когато осъществих целта си, единственото, което можех да различа в пределите на огромните стени беше един град, потънал в огън: откритият път, по който Реймънд бе поел, беше обгърнат от дим и пламък. След известно време взривовете престанаха, но пламъци все още избухваха от различни краища; куполът на „Света София“ беше изчезнал. Странно е (навярно последствие от сътресението на въздуха, причинено от взривяването на града), но огромни, бели гръмотевични облаци се надигнаха от южния хоризонт и се скупчиха над главата ми; те бяха първите петна върху синята шир, които виждах от месеци насам, и насред това опустошение и отчаяние ме изпълниха с наслада. Сводът отгоре стана неясен, мълния проблесна от тежките облаци, последвана моментално от трясъка на гръмотевици; след това едър дъжд се изсипа. Пламъците на града се огънаха под него и димът и прахът, надигащи се от руините, се разпръснаха.
Тъкмо бях забелязал стихването на пламъците и подтикнат от неудържим порив, се опитах да проникна в града. Можех да сторя това само пеш, тъй като поголовната разруха бе непроходима за кон. Никога преди не бях влизал в града и пътищата му бяха непознати за мен. Улиците бяха запушени, отломките димяха; покатерих се върху една купчина само за да ми се разкрият другите след нея и нищо не ми подсказа къде може да е центърът на града или накъде може да се е насочил Реймънд. Дъждът спря; облаците потънаха зад хоризонта; вече беше вечер и слънцето бързо се спусна към западното небе. Аз продължавах да се катеря, докато не стигнах до една улица, чиито дървени къщи, полуизгорели, бяха охладени от дъжда и за щастие, не бяха пострадали от барута. Забързах към тях — до този момент не бях видял и следа от човек. Въпреки това никоя от обезобразените човешки форми, които различих, не можеше да е Реймънд; затова, отвръщах поглед, докато сърцето ми се побеляваше. Достигнах едно открито пространство — една планина от разруха в средата разкриваше, че някаква голяма джамия е заемала мястото — и тук, разпръснати наоколо, видях различни предмети на разкоша и богатството, опърлени, унищожени, но и в погрома свидетелстващи за това, което са били — бижута, нанизи от перли, бродирани одежди, пищни кожи, блестящи гоблени и ориенталски орнаменти; явно бяха събрани тук на купчина, отредена за унищожение, но дъждът беше спрял опустошението по средата.