Тони продължи да се взира мрачно в екрана. Това наистина не беше много. Както винаги, се чувстваше като фокусник, от когото очакват да извади от цилиндъра си слон, а той вади само някакъв проскубан стар заек. Напомни си, че това е само началната схема на профила. Имаше нужда от още данни, а му се искаше да обсъди и някои от предположенията си с Карол, преди да се ангажира с написването им черно на бяло.
Той затвори лаптопа и надраска една бележка на Петра.
„Благодаря за помощта. Вече започнах работа по профила, но се налага да отида в Бремен. Можеш ли да ми запазиш място в някой ранен влак или полет? Има ли начин да ми уредиш среща с някой от местните полицаи? Ще бъде добре, ако успееш да ме свържеш и с човек, който може да ме осведоми за ползваните от ЩАЗИ психологически похвати. Връщам се в апартамента си — очаквам да се обадиш.“
Излезе от апартамента и заслиза уморено по стълбите. Навън беше прекрасен пролетен ден. Въздухът беше хладен и влажен, слънчева светлина озаряваше небето. „Само идиот не би почувствал надеждата, която крие такъв ден“, каза си Тони. Но независимо от това дали грееше слънце или валеше, някъде убиецът готвеше следващия си удар. От Тони зависеше този път той да не успее.
Ресторантът, който Тадеуш бе избрал, я изненада. Беше очаквала заведение с интимни сепарета и уютни ъгълчета, където да могат да разговарят, без да бъдат подслушвани. Но в атмосферата на този ресторант нямаше и следа от интимност. Високи тавани, по които минаваха металните тръби на луминесцентно осветление, масите и столовете бяха съвършени образци на хипермодерен дизайн. Беше елегантно и оживено място, в което посетителите още с влизането си оглеждаха бегло клиентелата, за да се убедят, че това все още е най-модното заведение.
Когато тя влезе, той вече седеше на една маса в средата на залата, пушеше малка пура и четеше менюто. Карол забеляза, че още докато келнерът я водеше към масата, върху нея спряха няколко любопитни погледа. Налагаше се да коментира това — и то по-добре сега, отколкото по-късно.
Когато тя застана до масата, Тадеуш стана и леко се поклони.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза той.
— Благодаря за поканата — келнерът издърпа стола й и Карол се настани. — Я ми кажете, да не би да сте някаква берлинска знаменитост?
Той се намръщи.
— Защо мислите така?
— Направи ми впечатление още снощи, но и днес също. Непрекъснато ни зяпат. А тъй като никой в Берлин не ме познава, причината явно е у вас.
Лицето му пламна и той сведе поглед към масата. Поигра си с вилицата, после отново я погледна. Устните му бяха толкова стиснати, че устата му приличаше на тънка черта. Беше очевидно, че се стреми да овладее вълнението си.
— Не съм знаменитост, макар че много хора ме познават. Но не това е причината да зяпат.
— Така ли?
— Причината сте вие.
Карол се изсмя иронично.
— Разочарована съм. Мислех, че умеете да правите по-фини комплименти.
Тадеуш си пое дълбоко дъх.
— Не правя никакви комплименти — въпреки че вие сте наистина достатъчно красива, за да се обръщат подир вас. — Той въздъхна още веднъж. — Това, което ще ви кажа, сигурно ще прозвучи налудничаво.
— Интересно — Карол предполагаше, че Каролайн Джексън вече би се усъмнила в нещо, и се постара да постигне съответното подозрително изражение.
Тадеуш оглеждаше пурата си. После я загаси с нетърпелив жест в пепелника.
— Вие приличате удивително на една жена.
— Какво? Искате да кажете, че съм двойница на някаква известна личност?
Той поклати глава.
— Не, не е точно това — повъртя се на стола и продължи: — Приличате си като две капки вода с една жена на име Катерина Базлер. Аз живеех с нея. Затова хората зяпат така.
Карол повдигна вежди.
— Мислят, че сте заменил Катерина с нейно копие?
Той сви рамене.
— Предполагам.
— Кога се разделихте с нея?
Той се покашля. Болката беше ясно изписана на лицето му, но тя не можеше да си позволи да покаже, че знае защо трябва да му съчувства. Затова зачака отговора му.
— Не сме се разделяли — каза той най-сетне. Взе чашата с вино и я пресуши на един дъх. — Тя почина, Каролайн.
Карол беше очаквала този момент, и дълго беше обмисляла как точно да изиграе ролята си. Очевидно, трябваше да бъде шокирана, удивена, дори ужасена. Може би донякъде и засегната. Лицето й се отпусна, устните се разтвориха и останаха така.
Тъкмо в този момент се появи келнерът, за да пита какво ще пият. Тадеуш разпери объркано ръце.
— Скоч — каза категорично Карол. — Двойно, с лед.
— Коняк — поръча Тадеуш и пропъди с жест келнера.
Карол се постара да задържи на лицето си израза на ужас, примесен със съчувствие.
— Почина ли?
Той кимна, свел отново очи.
— Преди два месеца. Катастрофа. Една глупава, ужасна, нещастна случайност.
