— Стеапа! — извиках. Той разбра какво искам от него и ревна на останалите да го последват. Двамата с Клапа поведоха атаката и аз видях как брадвата му сплесква нечий шлем като яйце, докато Тира продължаваше да насъсква глутницата. Някакъв едър пес скочи високо и впи зъби в лицето на един от бойците, а онзи, крещейки, го прониза в корема. Стеапа напираше срещу средата на вражеския строй, но редицата постепенно се удължаваше и бе само въпрос на време двата й края да се съберат като клещи. Бойците от стената също слизаха, за да се присъединят към безумната схватка, и аз знаех, че трябва да действам бързо, преди кучетата да измрат до крак и да дойде и нашият ред. За целта трябваше да мина под арката на портата. Тук нямаше защитници по земята, затова пък онези в бастиона отгоре разполагаха с копия. Единствената преграда между мен и тях бе щитът, който бях взел от мъртвеца. Молейки се той да издържи, го вдигнах над главата си, прибрах Змийския дъх в ножницата и побягнах.
Тежките копия задумкаха по щита. Повечето отскачаха от него и падаха в калта, но поне две пробиха липовите дъски. Усетих нарасналата му тежест, както и удара в лявата ръка, с която го държах. После вече се озовах под арката и бях в безопасност. Кучетата продължаваха да налитат с бесен вой. Стеапа крещеше на противниците да дойдат и да се бият с него, но те го избягваха. Виждах как двете крила на вражеския строй се сближават и знаех, че всички сме загубени, ако не успея да отворя портата. Нуждаех се и от двете си ръце, за да вдигна тежкото резе, но едно от вражеските копия бе проникнало през ризницата ми. За да освободя лявата си ръка, трябваше с помощта на Жилещата оса да прережа кожените ремъци на щита. После изтръгнах острието от металните брънки и от плътта си. От раната течеше кръв, но можех да използвам ръката си достатъчно, за да вдигна резето и да изтегля крилото на портата към себе си.
Рагнар и хората му бяха на петдесетина крачки разстояние. Щом ме видяха, нададоха викове и затичаха с вдигнати щитове, за да се предпазят от копията и брадвите, летящи от бастиона. После присъединиха мечовете и яростта си към нашата дузина, увеличавайки многократно мощта й срещу смаяните защитници на крепостта.
Така падна Дънхолм, непревземаемата твърдина над реката. Много години по-късно скалдът на един лорд в Мерсия, за да ме поласкае, изпя песен за това как Утред от Бебанбург сам-самичък изкачил скалата и си пробил път през двеста врагове, за да отвори пазената от дракон порта. Песента беше хубава, пълна с описания на битки и юначество, но в нея нямаше нищо вярно. Не бях сам, а с още единайсет души, основната работа свършиха кучетата, а Стеапа — почти всичко останало, а ако Тира не ни се бе притекла на помощ, Дънхолм навярно и до днес щеше да бъде управляван от наследниците на Кяртан. А и не всичко приключи с отварянето на портата. Рагнар строи своите хора и двете редици се срещнаха в ужасяващ сблъсък. Щитовете бумтяха един в друг, а мъжете се ръгаха с копия и мечове в коремите. Кръв и черва се валяха по земята. Това бе мястото, където мъжете умираха геройски и заслужаваха да бъдат възпети от скалдовете. Аз също се присъединих, заставайки до Стеапа, който бе грабнал щита на един разкъсан от кучетата враг и размахваше свирепо огромната си брадва. В такова сражение щитът се превръща в оръжие — с изпъкналата му метална сърцевина блъскаш противника и щом той се олюлее, правиш рязко движение и го пронизваш. После продължаваш напред, като газиш през ранените и оставяш онези зад теб да ги доубиват. Обикновено единият от двата строя бързо се прекършва и в случая този на Кяртан се прекърши първи. Той опита да ни заобиколи отстрани, но фланговете ни се пазеха от оцелелите кучета. Стеапа въртеше брадвата като обезумял — беше толкова огромен и як, че правеше посичането на вражите редици да изглежда лесно и просто. Час по час надаваше гърлен рев: „Уесекс, Уесекс“, сякаш се биеше за Алфред. Аз бях от дясната му страна, а Рагнар от лявата, дъждът се лееше над нас като из ведро и изведнъж отпред нямаше повече врагове. Съпротивата им бе сломена и те бягаха в безредие по посока на сградите.
Мъжът в мръсната бяла мантия наистина се оказа Кяртан. Висок и едър почти колкото Стеапа, той призоваваше хората си да се строят отново, но крепостта падаше пред очите му, а някои от тях вече се предаваха. Датчаните поначало не се предават лесно, но те бяха открили, че се бият срещу други датчани, което правеше постъпката им не чак толкова срамна. Други се насочиха към портата за кладенеца и аз се ужасих, че ще сторят нещо на Гизела, но в паническото си бягство надолу към реката те не я бяха различили сред останалите жени, събрани в тясното ограждение.
