Да провъзгласиш някого за крал е едно, а това той да се закрепи на власт — съвсем друго, но Едред бе премислил тактиката си удачно. Гутред имаше добро сърце, но също бе син на покойния Хардикнут, назовал себе си крал на Нортумбрия, така че имаше претенции към короната, а никой от тановете на Кумбраланд не бе достатъчно силен да ги оспори. Те се нуждаеха от общ предводител, защото твърде дълго се бяха боричкали помежду си, а също бяха страдали от нашествията на норвежците от Ирландия и на диваците от Страт Клота. Обединявайки датчани и саксонци, Гутред разполагаше със значително по-големи сили да се опълчи на тяхната заплаха. Сред местните владетели имаше само един потенциален съперник на име Улф — датчанин, притежаващ земи южно от Кеър Лигалид. Той бе по-богат от всеки друг тан в Кумбраланд, но стар, сакат и без синове, поради което се врече в лоялност на Гутред. Неговият пример убеди и още датчани, че това е верният път. Те коленичиха един подир друг пред новия крал, а той ги изправяше, поздравяваше ги по име и ги прегръщаше.
— Май наистина трябва да стана християнин — каза ми в утрото след пристигането ни.
— Защо?
— Вече ти обясних защо. За да покажа благодарност. Впрочем не трябва ли да се обръщаш към мен с „милорд“?
— Да, милорд.
— Боли ли според теб?
— Кое, да те наричам „милорд“?
— Не — изсмя се Гутред. — Да се покръстиш.
— От къде на къде ще боли?
— Знам ли. Не те ли приковават за кръст или нещо подобно?
— Разбира се, че не. Просто те окъпват с вода.
— Аз и без това се къпя — смръщи вежди той. — Защо саксонците не се къпят? Нямам предвид теб, ти се къпеш, но повечето саксонци — не. Да не би да им харесва да ходят мръсни?
— От къпането може да се простудиш.
— Е, аз не се простудявам. Та това било, значи? Просто едно окъпване?
— Да, и трябва да приемеш правилата им.
— Като например да се откажеш от другите богове?
— Естествено.
— И да имаш само една жена?
— Да, за това са особено придирчиви.
Гутред размисли.
— И все пак смятам, че трябва да го направя, защото богът на Едред наистина има сила. Ето, виж оня мъртвец. Истинско чудо е, че толкова време не се е разложил!
Датчаните бяха запленени от реликвите на Едред. Повечето не разбираха защо група монаси ще разнасят един труп, една глава на мъртъв крал и една богато украсена книга из цяла Нортумбрия, но разбираха, че тези неща са свещени и това ги впечатляваше. Светините притежават мощ. Те са пътека от нашия свят към по-великите светове на отвъдното и още преди Гутред да пристигне в Кеър Лигалид, някои датчани бяха приели покръстването като начин да се възползват от тази мощ за лична облага.
Аз не съм християнин. В наши дни не е здравословно да си го признавам, понеже епископите и свещениците имат твърде голяма власт и е по-лесно да се преструваш на вярващ, отколкото да плаваш срещу течението. Закърмен съм с християнството, но на десетгодишна възраст, щом се озовах в семейството на ърл Рагнар, открих, че старите саксонски богове, които са също богове на датчаните и норвежците, ми допадат повече от един Бог, принадлежащ на толкова далечна страна, че досега не съм виждал никой, който да е стъпвал там. Тор и Один са бродили из нашите хълмове, спали са в нашите долини, любили са нашите жени, пили са от нашите ручеи и това ги прави някак близки и родни. Друго, което харесвам при тях, е, че не са обсебени от хората. Имат си свои вражди и любовни авантюри и през повечето време изобщо не ни обръщат внимание, докато християнският Бог сякаш си няма друга работа, освен да се занимава с нас. Измисля всевъзможни правила, заповеди и забрани и се нуждае от стотици свещеници и монаси, които да следят за спазването им. Струва ми се доста мрачен Бог, макар църквата все да повтаря колко много ни обичал. Никога не съм си позволявал глупостта да мисля, че Тор, Один или Ходер2 ме обичат, макар и понякога да се надявам, че ме считат достоен за тях.
Но Гутред искаше мощта на християнските реликви да работи за него, поради което, за огромна радост на Едред, помоли да бъде покръстен. Церемонията се състоя под открито небе, пред голямата църква, където младият крал бе потопен в огромна бъчва с речна вода, докато всички монаси издигаха молитвено ръце нагоре и славеха Бога. После го загърнаха в мантия, а Едред го короняса повторно, полагайки върху мократа му коса диадемата от позлатен бронз на покойния крал Осуалд. Намазаха челото му с миро, дадоха му меч и щит и го накараха да целуне както евангелието от Линдисфарена, така и устните на свети Кътбърт, чийто ковчег бе изнесен за целта отвън, пред очите на цялото множество. Гутред даваше вид, че се радва на случващото се, а абат Едред толкова се трогна, че измъкна украсения с гранати кръст от съсухрените пръсти на светията и го окачи на врата му. Впрочем украшението не се застоя дълго там — след като кралят бе показан с него на парцаливите си поданици сред руините на Кеър Лигалид, то бе върнато на мъртвия си собственик.
