Предложението бе добро, защото Алфред не ценеше нищо така, както светините, но в Йоферуик нямаше много такива. Архиепископската църква бе съхранявала десетки съкровища, включително гъбата, наквасила с вино устните на разпнатия Исус, и оглавника на Валаамовото магаре — макар и да не знаех кой е Валаам, а още по-малко защо магарето му е свято, — но всички те бяха отнесени от Улфхер, а никой не знаеше къде в момента се намира той. Лично аз допусках, че се е присъединил към Ивар. Хротуерд заяви, че притежавал семка от смокиновото дърво, споменато в евангелието, но щом отворихме сребърната кутийка, съхраняваща предполагаемата семка, вътре нямаше нищо освен прах. Накрая аз предложих да изпратим два от трите зъба на свети Осуалд. Едред отначало подскочи, но после реши, че идеята не е чак толкова светотатствена. Донесоха клещи, сандъчето с главата на мъртвия крал бе отворено и един монах извади два от дългите, пожълтели зъби. Поставихме ги в красиво сребърно гърненце, което Егберт бе използвал да си държи пушените стриди.
Делегацията потегли една късна августовска сутрин. Гутред дръпна Уилибалд настрани за последни заръки — да предаде на Алфред, че макар той, Гутред, да е датчанин, също е и християнин и че Нортумбрия не бива да бъде считана за враг, а, напротив, да й се пращат воини за подкрепа в битката за правата вяра. Последното ми се стори малко прекалено, защото Уесекс имаше достатъчно свои врагове, за да се тревожи за участта на Нортумбрия.
Аз също размених няколко думи с Уилибалд насаме. Съжалявах, че си отива, защото бе добър човек и го харесвах, но виждах също, че няма търпение да зърне отново Уесекс.
— Ще направиш ли нещо за мен, отче? — попитах.
— Стига да е по силите ми — бе предпазливият отговор.
— Предай на краля моите поздрави.
Върху лицето му се изписа облекчение — явно бе очаквал по-обременителна заръка, а и не се бе излъгал, както тепърва предстоеше да узнае.
— Той сигурно ще иска да знае кога ще се завърнеш.
— Когато му дойде времето — казах, макар да нямах друга работа в Уесекс, освен да си прибера заровеното във Фифхаден имане. Вече дори съжалявах, че съм го оставил там, защото, честно казано, не желаех повече да виждам тези земи. — Има и друго. Искам да намериш ърл Рагнар.
— Кого, заложника ли? — погледна ме с разширени очи той.
— Същият. — За да го накарам да внимава, го сграбчих за раменете и стиснах с такава сила, че той примигна. — Намери го и му кажи, че отивам на север да диря Кяртан. Че сестра му е оцеляла и аз ще направя всичко, за да я намеря и спася. Кълна се в живота си. И още, веднага щом го освободят, да дойде тук. Запомни ли? — Накарах го да повтори всичко и да се закълне в кръста на шията си, че ще предаде думите ми дословно. Последното не му се понрави, но понеже се боеше от моя гняв, сграбчи малкото разпятие и положи тържествен обет.
После делегацията потегли.
А ние отново разполагахме с армия, защото жътвата бе приключила. Часът за настъпление на север бе ударил.
Гутред се отправи на север по три причини. Първата бе Ивар, който трябваше да бъде сразен, втората — Кяртан, чието присъствие бе като зловонна язва в Нортумбрия, и третата — Елфрик, който трябваше да се подчини на властта му. Ивар бе най-силен от всички и положително щеше да ни победи, ако поведеше армията си на юг. Кяртан не криеше толкова сериозна заплаха, но докато той бе жив, в Нортумбрия нямаше да се възцарят мир и покой. Най-безвреден от тримата бе Елфрик.
— Значи чичо ти е крал на Бебанбург? — попита Гутред в началото на похода ни.
— Като такъв ли се величае? — попитах гневно.
— Не, не. Твърде умен е, за да го прави, но на практика би могъл. Земите на Кяртан служат като преграда, така че влиянието на Йоферуик не се простира по-далеч от Дънхолм.
— Навремето предците ми действително са били крале — заявих.
— Наистина? — учуди се Гутред. — На кое, на Нортумбрия?
— На Берниция — отвърнах, но Гутред никога не бе чувал името. — Така се е наричала цяла Северна Нортумбрия, а Йоферуик и околностите са попадали в рамките на кралството Дейра.
— А после какво, съединили ли са се?
— Ние сме убили техния крал. Но това е било много отдавна, още преди появата на християнството.
— Тоест и ти имаш претенции за властта по тези места? — попита той и аз останах удивен да доловя подозрение в гласа му.
— Господарю — засмях се, — ако само ми върнеш Бебанбург, ще коленича пред теб и ще се закълна в доживотна вярност пред теб и наследниците ти.
— Наследници, а? — оживи се Гутред. — Виждал ли си Осбурх?
— Да, виждал съм я. — Осбурх беше саксонка, племенница на Егберт — четиринайсетгодишно, тъмнокосо момиче с кръгло, миловидно лице.
— Ако се оженя за нея, Хилд ще й стане ли придворна дама?
— Предполагам, че ще бъде поласкана, но най-добре да питаш нея — кимнах към Хилд, която крачеше след нас. Бях очаквал, че ще иска да се върне в Уесекс заедно с Уилибалд, но тя заяви, че още не е готова да се изправи пред Алфред.
