Прекарахме първата нощ в Онрипум, където Гутред, Едред и духовниците се настаниха в малкия местен манастир. Армията ни вече наброяваше близо шестстотин души, половината от които на коне, и лагерните ни огньове озариха надалеч околните поля. Като началник на кралската гвардия аз се разположих най-близо до сградата заедно с хората си. Сега те бяха общо четирийсет млади мъже, повечето оборудвани с ризници, плячкосани от Йоферуик.
По време на първата стража седях заедно с Клапа и двама саксонци. Ситрик също беше с нас. Наричах го свой слуга, но той бързо усвояваше меча и щита и имаше всички изгледи след година-две да се превърне в полезен воин.
— Главите в безопасност ли са? — попитах го.
— Че аз дори оттук подушвам как вонят — подхвърли Клапа.
— Не вонят повече от теб, Клапа — срязах го аз.
— В безопасност са, милорд — рече Ситрик.
— Трябват ми осем глави — въздъхнах и обгърнах с пръсти шията на момчето. — Много ти е тънък вратът.
— Тънък, но жилав — възрази той.
Тъкмо тогава вратата на манастира се отвори и отвътре крадешком излезе Гизела, загърната в черна наметка.
— Трябва да сте в леглото, милейди — подразних я шеговито аз.
— Не ме хваща сън. Искам да се поразходя. — Тя ме изгледа предизвикателно. Устните й бяха полуотворени, а светлината на огъня се отразяваше от зъбите и блестящите й очи.
— Къде по-точно?
— Все едно — сви рамене тя, без да откъсва взор от мен.
— Е, добре — казах, мислейки си за спящата вътре Хилд. — Клапа, назначавам те за началник на стражата в мое отсъствие. Ако Ивар дойде, убий копелето.
— Да, милорд.
Докато се отдалечавахме, чух кикотенето на войниците зад гърба си. Изръмжах им през рамо да мълчат и поведох Гизела към тъмната горичка източно от манастира. Тя се пресегна и ме улови за ръка. Не казваше нищо, доволна просто да крачи до мен.
— Не се ли боиш от тъмното? — попитах.
— Не и когато съм с теб.
— Като малък обичах да се правя на скедугенган.
— Какво е скедугенган? — думата беше саксонска и тя не я знаеше.
— Ходещ в сенките. Същество, което се промъква в мрака. — Една сова избуха наблизо и пръстите й неволно се свиха около моите.
Спряхме под шумолящите клони на стар бук. През листата им се прокрадваше оскъдна светлина от лагерните огньове. Аз я улових за брадичката и вдигнах лицето й към своето. Беше високо момиче, но аз все пак се извисявах с една глава над нея. Тя се остави да я огледам, сетне затвори очи, когато прокарах нежно пръст по дългия й нос.
— Аз… — започнах, после млъкнах.
— Разбирам — кимна Гизела, сякаш знаеше какво се каня да кажа.
— Не мога да направя Хилд нещастна — продължих с усилие.
— Тя ми каза, че е щяла да се върне в Уесекс с отец Уилибалд, но е искала да види дали ще превземеш Дънхолм. Че се моли за това и че ако успееш, ще го приеме като знак от нейния Бог.
— Наистина?
— Да. Знак, че трябва да се върне в манастира. Каза ми го тази вечер.
— Тогава най-добре да почакаме, докато Дънхолм не падне — казах, галейки я по лицето, макар на ума ми да беше съвсем друго.
— Брат ми иска да ме направи разменна монета — каза горчиво тя, имайки предвид кроежите на Гутред да я омъжи за сина на Ивар или на някой шотландски владетел, за да си осигури приятелството им. — Но това няма да стане. Аз хвърлих руническите пръчки и узнах съдбата си.
— И какво по-точно узна?
— Че ми е писано да имам двама синове и една дъщеря.
— Чудесно.
— Но те ще бъдат твои синове — продължи предизвикателно тя. — И твоя дъщеря.
За миг останах безмълвен. Нощта сякаш застина около мен.
— Руническите пръчки са ти казали всичко това? — успях да изрека накрая.
— Те никога не лъжат. Когато Гутред падна в плен, ми разкриха, че един ден ще се върне, придружен от бъдещия ми съпруг. И ето че ти се появи.
— Ами неговите намерения да те направи разменна монета?
— Ти ще ме отървеш от тях. По стария начин.
Стара датска традиция бе булката да се краде. За целта кандидат-младоженецът трябваше да нахлуе в дома й и да я отвлече. Това още се прави понякога, но в днешните изнежени времена обикновено е предшествано от преговори между семействата, а момата има време да си стегне багажа, преди конниците да пристигнат.
— Добре, ще те открадна, щом трябва — обещах й, макар да знаех, че забърквам поредните неприятности. Хилд не бе сторила нищо, за да заслужи неприятности, а и Гутред щеше да се чувства предаден, но въпреки всичко се наведох към Гизела и я целунах.
Тя се притисна към мен и тогава се разнесоха викове. Наострих уши. Те идваха откъм лагера, а между стволовете на дърветата можех да видя хора, тичащи към пътя.
— Става нещо — казах и като я сграбчих за ръка, се затичах към манастира. Клапа и останалите часови стояха с извадени мечове. Бутнах Гизела към портата и изтеглих Змийския дъх от ножницата.
