— Алфред щеше да прокуди бащата и да вземе сина за заложник.
— Той положи обет пред мен — настоя Гутред.
— Докато се усетиш, ще събере нова армия.
— Чудесно! — озари ме той с лъчиста усмивка, която ми идеше да изтрия с юмрук от физиономията му. — Нуждаем се от мъже, умеещи да се бият.
— Ще иска синът му да стане крал.
— От къде на къде, след като самият той не е пожелал да седне на трона? Навсякъде ти се привиждат врагове, Утред. Младият Ивар всъщност е много симпатично момче.
— Прилича на недохранен плъх.
— И е тъкмо на подходяща възраст за Гизела! Конска муцуна и плъх — как ти се струва? Ако ги оженим, окончателно ще се сближа с Ивар.
— Защо да не се сближиш с мен?
— С теб вече сме приятели — отвърна все така ухилено той — и благодаря на Господа за това.
Щом Ивар се възстанови достатъчно, поехме на север. Той беше сигурен, че още негови хора са оцелели след касапницата, затова изпратихме напред група от петдесет души да ги търси. Предвождаха ги монасите Джанбърт и Айда, които според Гутред познаваха добре местността около река Туеде.
През голяма част от пътуването Гутред яздеше редом с Ивар. Бе поласкан от неговата преданост, която отдаваше на магията на християнството. Щом Ивар поизостана, за да се присъедини към своите хора, Гутред повика отец Хротуерд и го заразпитва за Кътбърт, Осуалд и Светата троица. Искаше да научи повече за употребата на магията, но отговорите го объркваха.
— Синът не е бащата — обясняваше брадатият свещеник, — бащата не е духът, нито духът е синът, но баща, син и Свети дух са едно цяло, неделимо и вечно.
— Значи боговете са трима?
— Не, един е! — прогърмя гневно Хротуерд.
— Ти разбираш ли нещо, Утред? — обърна се кралят към мен.
— Никога не съм го разбирал, господарю. За мен са пълни глупости.
— Не са глупости! — изсъска ми Хротуерд, след което продължи: — Представи си детелината, господарю. Три листенца, но едно растение.
— Това е мистерия — вметна отстрани Хилд.
— Мистерия? — заинтригува се Гутред.
— Да — рече тя, без да обръща внимание на злостния поглед на Хротуерд. — Бог е тайнство и в тайнството ние можем да откриваме чудеса. Не е нужно да ги разбираме, а просто до им се възхищаваме.
— Между другото, склонна ли си да станеш придворна дама на бъдещата ми съпруга? — попита я весело той, извръщайки се в седлото.
— Първо се оженете за нея, господарю. Тогава ще реша.
Той заряза темата, а аз издебнах подходящ момент и я попитах тихо:
— Мислех, че си решила да се върнеш в манастир?
— Гизела ли ти каза?
— Да.
— Очаквам знак от Бога — бе нейният отговор.
— Падането на Дънхолм?
Тя смръщи вежди.
— Може би. Това е лошо място. Ако Гутред го превземе под знамето на свети Кътбърт, ще покаже на всички силата на Бога.
— Струва ми се, че вече си получила своя знак — отбелязах.
Хилд дръпна кобилата си встрани от Уитнер, който й се зъбеше.
— Отец Уилибалд искаше да се върна в Уесекс заедно с него, но аз му отказах. Ако ще се оттеглям отново от света, искам първо да узная какъв е този свят. — Тя помълча, сетне добави: — Бих се радвала да имам деца.
— Че какво ти пречи?
— Просто не ми е писано — поклати глава тя и ме погледна. — Знаеш ли, че Гутред смята да омъжи Гизела за сина на Ивар?
Въпросът ми дойде изневиделица.
— Знам, че го обмисля — рекох предпазливо.
— Снощи са говорили и Ивар се е съгласил.
Сърцето ми слезе в петите, но опитах да не се издавам.
— От кого научи?
— От самата Гизела. Но е станало дума и за зестра.
— Винаги става дума за зестра.
— Ивар е поискал Дънхолм.
Трябваше ми секунда, докато осъзная цялата чудовищност на сделката. Ивар бе загубил силата си след касапницата при Аед, но получеше ли укрепения Дънхолм, щеше да си я върне отново. Мъжете, служили на Кяртан, щяха да се присъединят към него и той да стане още по-опасен от преди.
— А Гутред съгласил ли се е? — попитах.
— Още не.
— Не може да е чак толкова глупав.
— Глупостта на хората — рече натъртено Хилд, — изглежда, няма граници. Помниш ли как на тръгване от Уесекс ми спомена, че Нортумбрия е пълна с врагове?
— Помня, да.
— Е, може да е по-пълна, отколкото предполагаш. Затова ще остана, докато не се уверя, че си в безопасност. — Тя се пресегна и докосна ръката ми. — Понякога си мисля, че съм единственият приятел, с когото разполагаш.
Усмихнах се и докоснах дръжката на Змийския дъх.
— Все ще се справя някак.
— Твоята арогантност кара хората да не забелязват добрите ти страни — каза укорително тя, после погледна пътя напред. — Е, какво смяташ да правиш оттук нататък?
— Да довърша кръвната си вражда, нали заради нея съм тук — отвърнах и това беше вярно. Цялото ми идване на север беше, за да убия Кяртан и да освободя Тира, но явно ако постигнех тези неща, Дънхолм щеше да падне в ръцете на Ивар, а Гизела да се омъжи за неговия син. Чувствах се предаден, макар всъщност Гизела никога да не ми бе обещавана. Гутред имаше право да я даде на когото си пожелае.
— А дали просто да не се махнем? — подхвърлих ядно.
— Накъде?
— Накъдето и да е.
— Обратно в Уесекс? — усмихна се Хилд.
— Не!
— Тогава къде?
