Много по-късно успях да сглобя цялата история. Гутред и Ивар с помощта на моя чичо Елфрик опитали да сломят крепостта Дънхолм с глад, но зимата се оказала тежка, а войниците мрели от студ и болести. Кяртан от своя страна им предложил откуп и те приели среброто му. В добавка Гутред изтръгнал от него обещание, че няма да напада свещеници. Известно време условието било спазвано, но църквата била твърде богата, а Кяртан — твърде алчен, затова не след дълго нарушил думата си и пак започнал да убива Божи служители и да ги продава в робство. Колкото до ежегодната дан, с която се ангажирал към Гутред, Елфрик и Ивар, тя била платена един-единствен път. Накратко, нищо не се променило. Кяртан кротнал за някой и друг месец, но след като преценил силата на враговете си, отново навирил опашка. Дъщерята на кожаря от Онрипум не знаеше нищо за Гизела, дори не бе чувала за нея. Реших, че вероятно е умряла, и за първи път познах отчаянието. През нощта плаках. Спомнях си Хилд и със страх се чудех какво ли е станало с нея. Спомнях си целувката с Гизела под дърветата и всички свои мечти, които сега изглеждаха толкова далечни и непостижими.
Имах законна съпруга в Уесекс, за която не знаех нищо, а, честно казано, не ме беше и грижа. Смъртта бе отнесла невръстния ми син. Бе отнесла и Исеулт. Тънех в неведение за Хилд и бях изгубил всички шансове да спечеля Гизела. Затова седях в тъмната барака, потънал в самосъжаление, а по бузите ми се стичаха сълзи. Финан ме видя и също се разплака, явно при спомена за собствения му дом. Помъчих се да разпаля наново гнева си, защото само той ме поддържаше жив, но гневът не идваше. Вместо това ридаех безспир, сломен от мисълта, че съм обречен да тегля веслото, докато не умра, а после да бъда хвърлен зад борда като куче.
— Ти и аз — долетя до мен гласът на Финан в мрака. Цареше хлад, макар да беше лято.
— Ти и аз? — попитах, стискайки клепачи в опит да спра сълзите си.
— Да, приятелю. С мечове в ръце. Ще се случи, помни ми думата.
Искаше да каже, че отново ще бъдем свободни и ще осъществим своето отмъщение.
— Мечти — поклатих глава.
— Не! — изръмжа гневно той, допълзя до мен и сграбчи ръката ми в своята. — Не се предавай. Ние сме воини!
Бях воин навремето, рекох си. Сияех в бронята и шлема си, но сега бях мръсен, въшлив, недохранен и сломен.
— Ето, вземи — подаде ми Финан някакъв предмет. Беше гребен от еленов рог, който по някакъв начин бе успял да задигне от стоката и да скрие сред дрипите си. — Да заприличаш на човек.
Сресах косата си, която бе порасла почти до кръста. Разчепквах сплъстените кичури и вадех въшки измежду зъбите на гребена. На сутринта Финан я сплете на плитки, а аз сторих същото за него.
— В моето племе войниците носят косите си така, а ние с теб сме войници — поясни той.
— Не сме никакви войници, а жалки, парцаливи роби — отвърнах. Но отчаянието ми бе отминало като морска буря и гневът отново ме изпълваше с решимост.
На следващия ден натоварихме „Търговец“ със слитъци мед, бронз и желязо. Вкарахме в трюма бурета с пиво и запълнихме оставащото място със солено месо, самуни корав хляб и качета със солена треска. Свери се присмя на сплетените ни коси.
— Ей, вие двамата — викна подигравателно. — Решили сте да се харесате на жените, или сами се правите на жени?
Ние не отговорихме и той ни остави на мира. Беше в необичайно добро и приповдигнато настроение, понеже обичаше да плава, а съдейки по количеството провизии, този път ни очакваше дълго плаване. Руническите пръчки явно му бяха предсказали успех в начинанията, защото дори попълни екипажа с трима нови роби, всичките фризийци. Още с тръгването обаче ни сполетя премеждие. Малко след като Хайтхабу се изгуби от погледите ни, зад нас се лепна друг кораб.
— Пирати — обяви мрачно Хака.
Носехме се на север с цялата скорост, която ни предоставяха платното и греблата, но враговете бавно ни застигаха, защото корабът им беше по-дълъг, тесен и лек. Спаси ни единствено падането на мрака, но нощта бе изпълнена с тревога. Свалихме платното и спряхме да гребем, за да не вдигаме шум, но в тишината се чуваше плясъкът от веслата на преследвачите ни. Свери и хората му клечаха до нас с мечове в ръце, готови да ни убият, ако гъкнем. Финан и аз се изкушавахме да привлечем внимание с викове или удари по борда, но това само щеше да ни навлече неминуема гибел. Накрая непознатият кораб ни подмина и се изгуби в далечината.
Такива заплахи бяха рядкост. Както гарван гарвану око не вади, така и датчаните и норвежците почти не нападаха съдовете на свои сънародници. Естествено, имаше отчаяни типове, които се отдаваха на пиратство. Те бяха обект на хули и презрение, но също и на страх. Всеки имаше право да ги убие или пороби, но въпреки риска изкушението оставаше голямо. Ако пленяха кораб с щедра плячка като „Търговец“, това щеше да им спечели богатство, власт и приемане в обществото.
