След като отървахме кожите в преследването, продължихме на север и не видяхме земя нито онази нощ, нито още много нощи поред. Докато една сутрин пред нас не се извисиха черни, отвесни скали. Вълните се разбиваха с грохот в мрачните им лица и аз реших, че сме стигнали края на пътуването си, но грешах. Не спряхме тук, а свърнахме на запад, а после за кратко на юг, докато не пуснахме котва в залива на един остров.
Отначало Финан реши, че сме в Ирландия, но хората, които доближиха „Търговец“ в малка кожена лодка, не говореха неговия език. Покрай северните брегове на Британия има разпръснати малки острови и мисля, че този беше един от тях. На тях живеят диваци и Свери не рискува да слезе на сушата, а даде на местните шепа дребни монети и получи срещу тях яйца от морски птици, сушена риба и козе месо. На следващото утро се надигна поривист бриз и ние гребахме цял ден, навлизайки в необятната пустош на запад. Рагнар-старши ме бе предупреждавал за тези води с думите, че отвъд тях има далечна земя, но повечето, тръгнали да я търсят, не са се завръщали. Тази западна земя според него бе обитавана от душите на мъртви моряци — сива, забулена в мъгли и брулена от ветрове. Но ние отивахме именно там, а Свери бе уловил рулевото гребло с израз на доволство на лицето. Спомних си, че и аз съм изпитвал същата радост — радостта да управлявам добър кораб, да усещам пулса на живота по целия му кил, от носа до кърмата.
Пътувахме безспир две седмици. Оттук минаваше маршрутът на китовете и чудовищата се надигаха покрай нас да ни разгледат, изпускайки фонтани от водни пръски. Въздухът ставаше все по-хладен, слънцето бе постоянно скрито зад облаци, а хората на Свери започваха да нервничат, мислейки, че сме се изгубили. Същото мислех и аз — очаквах животът ми да приключи с падане от ръба на морето, където бездънни въртопи завличат корабите към тяхната гибел. Над главите ни в студената белота кръжаха чайки и надаваха скръбни писъци, а ние гребяхме до пълна отмала. Водните талази бяха безкрайни, сиви и се надигаха като хълмове. Само един ден имаше попътен вятър и тогава опънахме платното, а носът със свистене пореше морската шир.
Така стигнахме до Хорн, в земята на огъня, наричана от някои Туле. Над планинските върхове се виеше дим и се разправяха истории за магични езера с гореща вода, макар че аз не видях такива. Освен огъня тук властваше ледът. Имаше планини от лед, реки от лед и корнизи от лед в небесата. Рибата треска достигаше над човешки бой на дължина и всички ядяхме до насита, а Свери беше доволен. Повечето мореплаватели се бояха да се впуснат в пътуването, което той бе осъществил, а в Туле стоката му щеше да струва три пъти повече, отколкото в Дания или Франкия, макар че трябваше да задели част от нея като дар за местния владетел. Металните слитъци му донесоха купища китова кост, моржови бивни и тюленови кожи, които щяха да го направят богат, ако успееше да ги откара у дома. Доброто му настроение стигна дотам, че позволи и на нас да слезем на брега и да пием кисело брезово вино в една дълга, воняща на риба постройка. Всички носехме не само обичайните окови на глезените, но бяхме свързани и с верига за вратовете, а Свери бе наел местни мъже да ни охраняват. Трима от пазачите ни бяха въоръжени с дългите, тежки копия, които хората на Туле използват за убиване на китове, а останалите четирима носеха ножове за рязане на китова мас. Свери знаеше, че може да разчита на бдителността им, и за пръв и единствен път през цялото време, докато бях при него, благоволи да говори с нас. Дори ни похвали за пътуването, което бяхме извършили, и за нашите умения зад веслата.
— Но вие двамата ме мразите — каза, поглеждайки към Финан и мен.
Аз премълчах.
— Брезовото вино е добро — рече Финан. — Благодаря ти за него.
— Брезовото вино е пикня — възрази Свери и звучно се оригна. Беше пиян и разговорът го забавляваше. — Мразите ме, но аз знам, защото ви наблюдавам. Другите са превили гръб, но вие ще ми резнете гръкляна, докато се обърна. А може би аз трябва да заколя вас? Да ви принеса в жертва на морето? — Ние не отвърнахме нищо. Големият брезов пън в огнището изпука и хвърли искри, а той продължи: — Но иначе ви бива за гребци. Между другото, веднъж освободих един роб. Освободих го, защото го харесвах. Вярвах му. Дори му поверих руля на „Търговец“, а той се опита да ме убие. Знаете ли какво направих с него? Заковах смрадливия му труп на носа и го оставих там, докато не се разкапа. И си научих урока. Вие сте тук, за да работите. Нищо друго. Да гребете, да теглите хомота, докато не пукнете.
Малко след това той заспа. Ние също заспахме, а на следващата сутрин отново бяхме на борда под ръмящия студен дъжд, за да оставим тази странна земя на огън и лед зад гърба си.
