Когато се насочихме на север, лятото вече приключваше и гъските летяха на големи ята над главите ни. Едва бяха минали два дни от отплаването ни, когато край фризийския бряг зърнахме червения кораб. Бяха минали седмици от последната ни среща с него и Свери навярно се е надявал, че със заплахата е приключено, но ето че сега той отново бе тук и ни чакаше. Този път преимуществото на вятъра бе на негова страна, затова свърнахме към плитчините, а екипажът ни зашиба безмилостно с камшиците. Аз пъшках с всяко загребване, преструвайки се, че опъвам с всички сили, но всъщност се преструвах и гледах да държа лопатата на веслото косо във водата, за да позволя на кораба да ни настигне. Вече виждах ясно корпуса му, виждах дори бялата пяна там, където носът му пореше водата. Беше много по-дълъг и бърз от „Търговец“, но също и газеше по-дълбоко, поради което Свери бързаше да доближи фризийския бряг, от който всички моряци се боят.
Той не е осеян със скали подобно на много други северни брегове. Няма остри камъни, способни да пробият обшивката на дъното. Но има същински лабиринт от островчета, потоци и обрасли с тръстики блата. Безкрайни опасни плитчини, проходите през които са обозначени с пръти, забити в тинята. Но и тези знаци са ненадеждни, защото сред фризийците също има пирати. Те маркират фалшиви канали, водещи към клопки без изход, където при отлив съдовете засядат. Тогава местните, живеещи в кални колиби на своите кални острови, се впускат като водни плъхове, за да убиват и плячкосват.
Но Свери бе търгувал по тези места и като всеки добър корабовладелец помнеше откъде може да мине и откъде не. Червеният кораб ни застигаше, но той не изпадна в паника. Докато гребях, го наблюдавах как стрелка тъмните си очи наляво и надясно, решавайки кой канал да избере. После наблягаше рязко върху руля и ни насочваше в желаната посока. Нарочно търсеше най-плитките места и най-лъкатушещите проливи и боговете бяха с него, защото макар греблата ни понякога да докосваха някой тинест откос, „Търговец“ така и не заседна. Червеният кораб със своите по-големи размери напредваше много по-бавно и постепенно започна да изостава. Щом излязохме в по-чисти води, дистанцията отново се скъси и Свери нареди на Хака да застане на носа и да мери дълбочината с въже със завързана накрая оловна тежест. Така постепенно се изтегляхме на североизток, проправяйки си път сред плетеницата от канали, когато аз вдигнах глава и реших, че Свери най-сетне е сбъркал. Точно в посоката, в която се движехме, редица от дълги прътове бележеше проход, по който червеният кораб можеше да ни пресече пътя. Преследвачите също го забелязаха, загребаха усилено и с пълна скорост се устремиха натам. Вече изглеждаше, че ще успеят, когато устремът им изведнъж спря сред пукот от счупени весла.
Свери се изсмя гръмко. Явно знаеше, че тези пръти бележат фалшив канал, а враговете ни се бяха уловили на въдицата. Те вече бяха на няколко хвърлея разстояние — мъже в ризници, въоръжени с копия и мечове, но за жалост неподвижни, защото съдът им бе заседнал.
— Ей, кучи синове — викна им той, макар че се съмнявах дали гласът му стига до тях. — Кой ви е учил да управлявате кораб, миризливи фъшкии такива!
Поехме по нов канал, който не бе обозначен, така че трябваше да се движим предпазливо. Хака все така стоеше на носа, хвърляше въжето с тежестта и викаше през рамо каква е дълбочината. Зад нас екипажът на червения кораб се трудеше да го освободи. Мъжете бяха захвърлили ризниците и оръжията и се намираха във водата, като бутаха и теглеха дългия корпус. С падането на мрака видях как успяха и отново се плъзнаха по повърхността, но вече се намираха далеч зад нас.
Прекарахме нощта в обрасъл с тръстики залив. Свери нямаше желание да слиза на брега на близкия остров, където проблясваха огньове, издавайки присъствието на хора. Други светлини не се виждаха на километри наоколо, което бе обезпокоително, защото същите огньове щяха да привлекат и преследвачите ни. Затова още с пукването на зората Свери ни събуди с ритници и ни накара да гребем на север, през маркиран с колове проток. Изглеждаше, че той опасва острова и предлага изход от заплетения лабиринт навън, в открито море. Дъното бе близо — толкова близо, че веслата ни постоянно го закачаха и вдигаха облачета тиня. И все пак крачка по крачка ние напредвахме, когато Хака извика, че червеният кораб отново е зад нас.
Екипажът му действително бе привлечен от светлините на острова, но се намираше далеч на юг, от другата страна на плитчините. Не можеше да свърне на запад, където прибоят се разбиваше в дълъг, песъчлив плаж, затова му оставаше или да мине по нашия път, или да заобиколи острова от изток и да търси друг изход към океана. Той се спря на първия вариант и ние го наблюдавахме как се придвижва с лъкатушене към залива, където бяхме пренощували. Продължавахме да се оттегляме на север, но тогава изпод кила ни внезапно се разнесе меко стържене. „Търговец“ се разтърси и застина в зловещ покой.
