— Казах ти, че понякога поема рискове — опитах да върна разговора на темата за Мерсия. Но Рагнар още бе под въздействието на спомена за онази далечна, мразовита нощ.
— И защо си премълчал тогава?
— Защото му бях дал клетва.
— Та ние щяхме да те направим по-богат и от най-богатия крал. Да ти дадем кораби, войници, коне, сребро, жени, всичко! Трябвало е само да поискаш.
— Бях дал клетва — повторих, макар че едва не се бях поддал на изкушението да я наруша. С няколко думи можех да сторя така, че никога повече саксонец да не управлява в Англия. Да превърна Уесекс в датско кралство. И всичко това само ако предам един човек, когото не понасях, на друг, когото обичах като брат. Но не си бях отворил устата. Честната дума понякога ни тласка по пътища, които не искаме да поемаме. — Wyrd bið ful aræd — казах.
Съдбата е неумолима. Тя ни сграбчва като менгеме. Аз си мислех, че съм избягал от Уесекс и от Алфред, а ето че отново бях тук, в неговия дворец. Той се върна същия следобед сред тропот на копита и суетене на прислуга и духовници. Двама души внесоха постелните принадлежности обратно в стаята му, докато един монах тикаше ръчна количка с документи, от които кралят очевидно имаше нужда по време на еднодневното си отсъствие. Запъхтян свещеник претича покрай нас с разпятие и покривало за олтар, а двама други мъкнеха реликвите, съпровождащи Алфред при всяко пътуване. После се появиха гвардейците — единствените хора, на които се разрешаваше да носят оръжие в кралските покои, а накрая още свещеници, всички бъбрещи оживено помежду си, сред които и самият Алфред. Той изобщо не се беше променил — имаше същия блед, аскетичен вид. Един свещеник му обясняваше нещо, а той час по час кимаше. Беше облечен просто, в черно наметало, наподобяващо расо, а на главата си вместо корона носеше проста вълнена шапка. С едната си ръка водеше Етелфлед, която впрочем отново бе взела кончето на Едуард. Тя подскачаше на един крак и се мъчеше да откъсне баща си от свещеника, но Алфред я търпеше, защото винаги бе обичал децата. Накрая тя го затегли с всички сили съм мястото, където стояхме аз и Рагнар, и той й позволи да го доведе при нас. Двамата коленичихме, а аз си държах главата наведена.
— Някакъв мъж е счупил носа на Утред — уведоми го Етелфлед, — но си е получил заслуженото и е умрял.
Кралската десница ме улови за брадичката и вдигна лицето ми нагоре. Познатите умни очи ме гледаха от тясното, изпито лице. Предположих, че отново страда от стомашните конвулсии, които превръщаха живота му в непрестанен ад. Изражението му бе строго, както обикновено, но сетне изкриви устни в полуусмивка.
— Вече мислех, че няма да те видя отново, лорд Утред.
— Задължен съм ти, господарю. Приеми моите благодарности.
— Изправете се — каза той и ние станахме. Алфред се обърна към спътника ми: — Скоро ще те освободя, лорд Рагнар.
— Благодаря, господарю.
— Но идната седмица тук ще организираме празненства. Ще честваме освещаването на новата църква и официалния годеж на тази млада дама за лорд Етелред. По този повод съм свикал Уитана и ще помоля и двама ви да останете тук, докато не приключим с разискванията.
— Разбира се — кимнах аз. Всъщност нямах търпение да се върна в Нортумбрия, но бях задължен на Алфред и не пречеше да изчакам седмица или две.
— А междувременно има някои въпроси… — Той направи пауза, сякаш се боеше да не каже твърде много, и продължи неопределено: — Някои въпроси, по които може да ми бъдете от полза.
— Да, господарю.
С това разговорът приключи и кралят се отдалечи. И така, ние зачакахме. Град Уинтансестър, в предвкусване на празненствата, се пълнеше с народ. Беше време на срещи със стари познайници. Всички предводители на армията на Алфред от битката при Етандун бяха тук и се радваха да ме видят — Уиглаф от Съморсете, Харалдот Дефнашир, Осрик от Уилтуншър и Арнулф от Сут Сеакса. Сега хората, застанали до своя крал, когато всичко бе изглеждало загубено, бяха могъщи велможи, разполагащи с богатство и власт. Но Алфред не бе наказал и изменниците, напуснали Уесекс, като например Уилфрит от Хамптоншир, който бе забягнал през морето във Франкия, за да се спаси от атаката на Гутрум. Той се държеше към тях с пресилена любезност, но се усещаше негласно разделение между онези, които бяха останали да се сражават, и другите, хукнали да спасяват кожите си.
