Изглеждаше невероятно шумът да е стигнал горе до крепостта през проливния дъжд и воя на вятъра сред дърветата. И все пак някой там бе чул или заподозрял нещо, защото откъм стената ненадейно полетя запалена факла и сред рояк искри мина през мокрите клони. За щастие, падна на двайсетина крачки от нас, докато бяхме спрели до въпросната скала. Светлината й бе мъждива, а ние — просто черни сенки, сливащи се със стволовете. Факлата бързо угасна под дъжда, но аз не очаквах всичко да свърши дотук и дадох знак на хората да се притаят. И не се излъгах. От стената хвърлиха голям наръч слама, напоен с катран. Той отново не ни улучи, но гореше много по-ярко и светлината му стигна до нас. Горещо се молех на Суртур, бога на огъня, час по-скоро да потуши пламъка. Клечахме безмълвни, със затаен дъх, досами реката и тогава до ушите ми долетя онова, от което най-много се боях.
Кучешки лай.
Кяртан или някой от началниците на стражата бе пуснал огромните псета през портата, водеща към кладенеца. Чувах напевните гласове на ловците, подканящи ги да претърсват гъсталака, и знаех, че няма къде да се скрием върху този стръмен и хлъзгав склон. Нито имахме време да стигнем обратно до голямата скала и да се прехвърлим през нея. Свалих парцала от острието на копието, решен да убия поне един-два звяра, преди останалите да ни докопат и разкъсат на парчета. И тъкмо тогава нова мълния озари нощта, последвана от трясък, който сякаш вещаеше края на света. Той едва не спука тъпанчетата ни и продължи с екот да се търкаля из речната долина.
Кучетата мразят гръмотевиците и в случая те бяха подаръкът от бог Тор за нас. При следващия гръм шумът от проливния дъжд се примеси с уплашено скимтене и квичене.
— Няма начин да ги накарат да ловуват — рече Финан в ухото ми.
— Така ли?
— Не и в такова време.
Животните, подканяни от настойчивите викове, се спускаха към нас, но неохотно и с подвити опашки. Бяха ужасени от гръмотевиците, заслепени от светкавиците и объркани от шибащия дъжд. Целият им хъс за преследване се беше изпарил. Едно от тях дойде толкова близо, че ми се стори, че зървам блясъка на очите му, макар самото то да бе просто черна сянка в прогизналия мрак. После обаче се обърна и в тромав тръс пое обратно към хълма. Ловците също се умълчаха. Никое от кучетата не бе излаяло по непознат, затова явно решиха, че става дума за фалшива тревога. Ние обаче още дълго не смеехме да помръднем, докато не се уверихме, че всички са се прибрали в крепостта.
Накрая тръгнахме в търсене на самия кладенец, което се оказа най-трудната част от задачата ни. Направихме отново връв от ремъците и Финан улови единия й край, докато аз хванах другия и запълзях нагоре. Пързалях се в калта и постоянно опипвах стволовете на дърветата, вземайки ги за колове на ограда. Връвта се заплиташе във всевъзможни препятствия и на два пъти трябваше да се връщам, за да преместя целия отряд на няколко метра встрани и да започна търсенето отново. Почти бях изпаднал в отчаяние, когато се препънах и залитайки, се опрях в грубо издялани трупи. В дланта ми се заби треска. Опипах наоколо и разбрах, че съм се натъкнал на стената, водеща към кладенеца. Дръпнах силно връвта и изчаках останалите да се присъединят към мен.
Сега отново трябваше да чакаме, стаени и треперещи, пукването на първата зора. Гръмотевиците се отдалечиха на север, а дъждът отслабна, но продължи да се лее безспир. Аз се тревожех, че при такова време от крепостта може да не изпратят никого, защото ще им стигне и онази, събрана в бъчвите под стрехите. И все пак разчитах на отколешната традиция сутрин да се ходи до кладенеца. По цял свят денят се посрещаше по този начин, защото хората трябваше да се мият и бръснат, да готвят и перат. През дългите, тягостни часове зад греблото на Свери често се бях сещал за думите на Ситрик, че водоизточниците на Дънхолм са извън крепостта, което означаваше, че Кяртан трябва всяка сутрин да отваря портите. А една крепост с отворени порти вече не е толкова непристъпна. В това се състоеше и целият ми план. Ако той се провалеше, всички бяхме мъртви.
— Колко жени идват за вода? — попитах шепнешком Ситрик.
— Десетина, милорд.
Надникнах иззад ръба на оградата към крепостта, от която ни деляха двайсет метра — кратко разстояние, но състоящо се в стръмно изкачване.
— А колко стражи охраняват портата? — вече знаех отговора на този въпрос, но въпреки това го зададох, защото на фона на опасността и предстоящото клане разговорът ми действаше успокояващо.
— Само двама или трима.
И тези стражи щяха да са сънливи, прозяващи се след безсънната нощ. Щяха да отворят портата, да пуснат жените, а после да се облегнат на нея и да бленуват за други жени. И все пак достатъчно бе само един от тях или от онези по стената да е нащрек, за да осуети цялото начинание. Седях и прехвърлях в ума си всички неща, които можеха да се объркат, когато забелязах, че едрият Клапа до мен е заспал. Учудих се как е способен да спи при подобни обстоятелства, но после той звучно захърка и се наложи да прекъсна дрямката му.
