Чу се силно
Наложи се да скачам като шотландски танцьор, за да не смаже пръстите на краката ми.
Спомних си, че зад мен, върху комина за салона, на не повече от десет метра, са фитилите за фойерверките. Само ако можех да стигна до тях… да докосна основния фитил със запалката… да повикам помощ… останалото щеше да е в ръцете на Съдбата.
Но сега кожените ръкавици вече посягаха към краката ми и аз ги ритах с всичка сила.
Този път бях възнаградена със звука от ритник на кожена обувка в череп и фигурата се олюля назад с дрезгав вик, стиснала лицето си.
Възползвах се от момента и заобиколих внимателно комина по издадения му парапет. Оттук можех да скоча, надявах се, незабелязано на покрива.
Налагаше се да рискувам. Нямах друг избор.
Приземих се по-леко, отколкото очаквах, и вече бях изминала половината път до комина на салона, когато нападателят ме видя и с яростен вик се спусна към мен, а ботушите му хвърляха след себе си пръски сняг.
Останала без дъх, се хвърлих към комина, който беше по-голям от предишния, и се издърпах върху него на безопасно място, като вече бърках в джоба си за запалката.
Фитилите се намираха точно под мен на нивото на обувките ми. С малко късмет щях да запаля от първия път.
Наведох се и натиснах лостчето с пружина.
И не последва нищо.
Вече беше твърде късно. Нападателят се катереше към перваза като побесняло животно и след малко щеше да се добере до мен. Тогава с мен щеше да е свършено.
Замахнах към лицето му с фенерчето — и не уцелих!
То се изплъзна от ръката ми и падна сякаш на забавен каданс, преобръщайки се върху покрива, където потъна в една пряспа и заслепи нападателя ми с извития под неописуем ъгъл лъч.
Не изгубих и секунда. Наведох се и отново щракнах запалката.
Вбесих се! Трябваше да намажа фитилите с разтопен восък, но човек не може да се сети за всичко. Явно се бяха намокрили.
Ръкавиците притеснително се приближаваха. Само въпрос на време бе да ме сграбчат за глезените и да ме смъкнат на покрива.
С тази тревожна мисъл на ум, се наместих малко по-високо върху тухления комин и го заобиколих от източната страна.
Нападателят обикаляше с мен долу по покрива може би с надеждата, че ще се подхлъзна и ще падна. Високо над главата с ужасния шлем, вкопчена като мекотело в горната половина на комина, виждах как всеки мой дъх излиза като облаче пара от устата ми.
Измина миг… после два.
Усещах как става по-топло. Вятърът ли бе утихнал или изведнъж беше настъпило лято? Може би вдигах температура.
Спомних си за хилядите предупреждения на госпожа Малит.
„Първо настинка, после купчинка — не й омръзваше да ми повтаря. — Купчинките, естествено, са купчините пръст в гробището. Обличай се топло, скъпа, ако искаш да получиш писмото си от краля по случай стогодишнината ти.“
Събрах жилетката плътно под брадичката си.
Под мен фигурата се обърна рязко и се запъти към парапета на покрива над западното крило. Стори ми се странно, но почти веднага видях причината.
Върху покрива, точно над салона се намираше антената за радиото, опъната между два високи и тънки бамбукови стълба.
Нападателят хвана по-близкия стълб с ръкавиците, натисна с ботуш основата, в която бе пъхнат, и дръпна рязко. Вероятно най-вече заради студа, бамбукът се откърши лесно като кибритена клечка. Сега беше свързан единствено с медната жица. С едно бързо завъртане и тя бе скъсана, след което нападателят вдигна кола, зловещо нащърбен в двата края. От единия висеше бял порцеланов изолатор, който някак си бе останал закачен за стърчащото парче жица.
Нападателят отново се озова под мен, вдигнал лице нагоре. Само ако можех да се протегна и да махна очилата от лицето му… но не можех.
Умопомрачените очи се взираха през зелените лещи със студена омраза и потреперих, както не бях треперила никога досега.
Изведнъж ми призля, щом осъзнах, че тези очи не са обрамчени както обикновено от рогови рамки. Нападателят не беше Вал Лампман.
— Мариън Трод ме убива! — чух собствения си писък и осъзнах, че вероятно съм я изненадала толкова, колкото и себе си.
Може би нямаше да съм толкова уплашена, ако тя бе казала нещо, но тя мълчеше. Стоеше сред вихрещия се сняг и се взираше гневно в мен с безучастна омраза.
И в следващия миг, сякаш за поклон след театрално представление, тя вдигна очилата и бавно свали авиаторския шлем.
— Ти си била — ахнах аз. — Ти и Вал Лампман.
Тя изсъска презрително почти като змия. Безмълвно протегна кола, опря го в центъра на гърдите ми и натисна силно.
Извиках от болка, но някак си успях да извъртя тяло по посока на удара. В същото време изпълзях малко по-нависоко.
Но можех да си спестя усилията. Краят на кола с висящия от него изолатор вече стоеше точно пред лицето ми. Не можех да допусна да ми бръкне в очите или да закачи ъгълчето на устата ми с жицата като риба на кука.
