Почти несъзнателно сграбчих края на кола и го ударих силно в комина. Мариън се изненада, пусна дръжката и колът падна безшумно в снега.
В следващия миг тя се разяри и сякаш готова да ме разкъса лично с голи ръце, се хвърли към мен и този път успя да се хване здраво за тухления парапет на комина. Вече се бе издърпала наполовина до мен, когато изведнъж залитна и застина във въздуха като простреляна в крилото яребица.
До ушите ми долетя приглушена ругатня.
Птичият клей! Птичият клей! О, радост неземна — птичият клей!
Нанесла бях върху долния парапет на комина допълнителен пласт от сместа, тъй като разчитах на теорията, че Дядо Коледа ще избере да слезе от шейната си от тази страна на завет.
Мариън Трод дърпаше ожесточено ръце, за да ги извади от залепналите ръкавици, но колкото повече се съпротивляваше, толкова повече се облепваше с дългото си палто и ботушите за езда.
Докато приготвях лепилото, ми бе минало през ум дали то няма да загуби част от силата си заради студа, но очевидно лепкавостта му не беше намаляла. Дори като че ли бе станало по-силно и по-лепкаво и с всяка следваща минута ставаше ясно, че единственият начин Мариън да избяга, е да се съблече напълно.
Възползвах се от момента и се наведох отново към фитила:
Проклятие и пак проклятие! Дяволският фитил отказваше да се запали.
В страшната тишина, която последва, докато Мариън Трод се опитваше напразно да се освободи с все по-забавени движения, до ушите ми долетя песен:
Не знам защо, но думите ме пронизаха до кости.
— Догър! — извиках пресипнала от студа. — Догър! Помощ!
Но дълбоко в сърцето си съзнавах, че след като всички възпяват Витлеем във вестибюла, няма никакъв шанс да ме чуят. Освен това бях твърде далеч от покрива над вестибюла — деляха ни прекалено много от гредите и тухлите на Бъкшоу.
Вятърът отнесе думите от устата ми и ги прокуди безмилостно към замръзналата околност.
И тогава осъзнах, че няма какво да ми попречи да избягам. Само трябваше да скоча далеч от Мариън Трод и да изтичам към стълбите.
Тя почти със сигурност бе оставила вратата отворена. В противен случай как щеше да се върне в къщата, след като ме довършеше?
Мариън оголи зъби и направи гримаса, когато скочих, но не можеше да се отлепи достатъчно, че да протегне ръка и да ме сграбчи, когато прелетях покрай рамото й. Коленете ми се огънаха и се приземих сред снежна пряспа.
Ще ми се да се бях сетила за благородна, непримирима подигравка, която да изсъскам в сгърченото й лице, но нищо не ми хрумна. Заради студа и от страх приличах на свит, разтреперан вързоп.
Но след миг се изправих на крака и затичах по покрива, сякаш всички адски хрътки ме гонеха по петите.
Извадих късмет. Както и очаквах, вратата към стълбите бе отворена. Навън върху снега се очертаваше топъл и приветлив правоъгълник жълта светлина.
„Два метра до убежището“, помислих си аз.
Но изведнъж рамката на вратата изпълни черен силует, който спираше светлината — и пречеше на бягството ми.
Веднага познах Вал Лампман.
Спрях с приплъзване и се опитах да обърна посоката, а краката ми се хлъзгаха, все едно карах кънки.
Затичах обратно по покрива, без да смея да се озърна през рамо и щом стигнах до комина на салона, се покачих върху първия му перваз. Не исках да разбирам дали Вал Лампман ме настига.
Може би щях да успея да го примамя в същия капан като Мариън Трод. Той не знаеше за лепилото, а аз нямах намерение да го предупреждавам.
Докато се катерех по-нагоре по комина, видях, че той прекосява покрива, без да бърза. Методично — да, това е думата, с която най-добре мога да го опиша.
Изглежда беше изпратил Мариън Трод да се разправи с мен. Тя ме беше проследила на покрива при някое от излизанията ми. Но след като не се бе върнала, Вал Лампман бе дошъл сам да свърши мръсната работа.
Той почти не обърна внимание на оплесканата с лепило Мариън, която се гърчеше безуспешно като муха, залепнала за мухоловка.
— Вал! — изписка Мариън. — Ела да ме освободиш!
Това бяха първите й думи, откакто беше стъпила на покрива.
Вал обърна глава — замисли се — и направи една несигурна крачка към нея.
В този миг осъзнах, че той е подчинен на нейното желание за отмъщение. Беше удушил собствената си майка по нейно нареждане.
Ако това беше любовта, не исках да имам нищо общо с нея.
В подножието на комина, объркан с коя от нас да се заеме по-напред, Вал Лампман внезапно се препъна — и падна по лакти в снега!
За малко да надам радостен вик!
Изправи се нестабилно на крака и аз видях, че се е препънал в бамбуковия кол, който лежеше незабележим в снега.
— Намушкай я, Вал! — извика дрезгаво Мариън, докато той вдигаше кола.
Очевидно бе решила, че е по-важно да получи главата ми на тепсия, отколкото да се освободи.
— Намушкай я! Бутни я долу! Хайде, Вал, направи го!
Той погледна към мен, после към нея, сякаш не можеше да вземе решение.
После бавно, сякаш изпаднал в транс, той вдигна кола и насочи върха му точно под мястото, където стоях вкопчена в комина.
