Без да бърза, Вал Лампман плъзна бавно острия край на бамбуковия стълб в яката на жилетката ми и го изви, за да се увери, че се е закачил.
Острата жица бързо се оплете във вълната. Усещах пробождане между ключиците.
— Не! — успях да извикам. — Моля ви!
Едно рязко бутване и паднах по лице в задушаващия сняг, останала без въздух.
Докато се преобърна, той вече ме влачеше към края на покрива. Напразно размахвах ръце във въздуха — нямаше за какво да се хвана, нямаше никакъв шанс да се спася.
Опитах се да се изправя на крака, но не успявах да запазя равновесие. С помощта на кола Лампман държеше ръцете и краката ми далеч от себе си и ме влачеше през снега като уловена скумрия.
Замъкна ме до самия ръб на парапета и планът му ми стана пределно ясен. Щеше да ме бутне долу.
Краката му се пързаляха по хлъзгавия покрив, докато се опитваше да застане стабилно за последния удар с кола.
Колко нечестно се стекоха обстоятелствата, мислех си аз. Направо отвратително. Никой не заслужава да умре така.
Но Хариет е умряла точно така, нали?
Какви ли са били последните й мисли в онази снежна планина в Тибет? Дали животът й е минал пред очите й, както разправяха, че става?
Дали й е останало време да си спомни за мен?
„Престани, Флавия!“, заповяда ми внезапно едно вътрешно гласче. — „Веднага престани!“
Така се изненадах, че се подчиних.
Но какво да направя?
„Направи инвентаризация!“ — отвърна гласчето доста подразнено.
Да! Точно така — ще направя инвентаризация.
Абсурдно лесна задача. Нямах какво да губя.
В този миг някак си успях да се извъртя достатъчно, за да откача яката си от жицата и да сграбча края на кола. Неочаквано той ми даде опората, нужна ми да се изправя тромаво.
С Вал Лампман стояхме на самия ръб на пропастта като въжеиграчи, вкопчили се отчаяно в двата противоположни края на бамбуковия кол.
Той дръпна рязко изведнъж в опита да ме прекатури, но в същото време кракът му се подхлъзна върху заледения каменен улук. Лампман пусна кола и размаха трескаво ръце във въздуха, за да запази равновесие.
Но това не беше достатъчно, за да го спаси.
В пълно мълчание той падна назад и нощта го погълна. Колът се запремята лениво след него.
Някъде отдолу се чу ужасяващо тупване.
Аз останах на наклонения ръб и отчаяно се опитвах да запазя равновесие, но краката ми се плъзгаха бавно към края на покрива, който вече беше само на няколко сантиметра от подметките ми.
Отчаяно се хвърлих по лице и се опитах да забия пръсти в заледените камъни.
Безуспешно.
Когато краката ми увиснаха в бездната, направих последен отчаян опит да сграбча металната част на обрулен от времето улук и да закача пръсти за ръба му, но металът се огъна, отчупи се — почти се разпадна в ръката ми — и тялото ми се плъзна… като безжизнен манекен… в празното пространство.
В следващия миг падах… безкрайно… неизбежно… сякаш вечно… в тъмнината.
Най-накрая отворих очи и осъзнах, че се взирам в падащия сняг. Около мен се вихреше калейдоскоп от червени и бели снежинки; те се уголемяваха, докато не се приземяха със страховита тишина върху заледената маска, която някога беше лицето ми.
Над мен, размазан сред ниско носещите се облаци, под налудничав ъгъл се извисяваше черният назъбен силует на покрива.
Зърнах разсеян лъч светлина, последван от силно трополене, сякаш непослушни служители търкаляха празни бурета за вино в голям склад.
Ново проблясване — което избухваше и угасваше с всеки удар на сърцето ми, — последвано от оглушително пукане.
Отново настъпи тишина — толкова наситена, че ме заболяха ушите. Постепенно започнах да долавям съскането на сипещия се сняг. И тогава…
Нещо като червена свещ озари нощта с бледо неземно сияние.
Зелена и синя светлина се присъединиха към червената и комета с цвета на слънчогледи се издигна в небето и избухна в ослепителен дъжд сред снежинките.
Нощта изведнъж се преобрази в ад от студен огън с толкова ярки цветове и такъв неудържим разкош, че очите ми се напълниха с ледени сълзи.
Имах чувството, че спектакълът няма край. Започвах да отпадам твърде много, за да гледам.
Някъде някой ме викаше — призив, на който не можех да устоя.
„Кой си ти“ — исках да извикам. — „Кой си?“
Но нямах глас. Като че ли вече нищо нямаше значение.
Затворих очи срещу звездната светлина, после ги отворих и почти мигновено голяма медно зелена комета се издигна и остави след себе си блещукащи жълти искри и като небесен дракон, избухна точно над мен с разтърсващо бум!
Паметната ракета, спомних си и отметнах наум съставките й: антимон… метални стружки… калиев хлорат.
За миг си помислих за Филис Уивърн, в памет на която направих ракетата, и колко тъжно беше, че единственото останало от нея са поредица призрачни изображения върху ролки черно-бял филм.
Помислих си и за Хариет.
И заспах.
