Тъй като голямата дървена постройка, вдигната за кралския оркестър, се подпалила от фойерверките и избухнала, а заради огромния брой зрители една от колоните на Лондонския мост се сринала в Темза под тежестта им, първото представление очевидно не било съвсем успешно.
Но знае ли човек? Ако пресъздам няколко от онези прочути експлозии, може пък да компенсирам за националния срам, който несъмнено то бе предизвикало.
Вдигайте завесата!
Обърсах снега от водоустойчивите саксии и бръкнах в джоба си за запалката. Ако вятърът утихнеше дори само за няколко секунди, щеше да ми трябва само една искра — една-единствена искра, за да даде началото на заря, за която още щяха да говорят, когато станех старица, кискаща се над химичните си отвари.
Отстъпих крачка назад, за да огледам за последно изработените с любов експлозиви.
Може би защото примижах заради шибащия ме в лицето сняг, не забелязах веднага втория чифт стъпки, простиращи се чак до вратата.
„Дядо Коледа!“, помислих си. „Паркирал е шейната си, минал е по покрива и е влязъл в къщата през вратата, през която излязох аз.“
Но защо? Защо просто не се е спуснал веднага през комина, както прави от стотици години?
Разбира се! Изведнъж се почувствах тъпа като пън. Дядо Коледа е свръхестествен, нали? Разбрал е за лепилото и го е заобиколил! Свръхестествените същества оставяха ли изобщо следи в снега?
Защо не се сетих за това по-рано и така да си спестя цялата подготовка?
Но я чакай! Нали се качвах и по-рано, за да наредя саксиите с фойерверките?
Разбира се! Колко си глупава, Флавия!
Това бяха моите собствени отпечатъци.
И въпреки това… още щом ми хрумна тази мисъл, разбрах, че не е възможно. От предишното ми качване на покрива бяха изминали часове. При този буреносен вятър и навяващ сняг, отпечатъците ми от по-рано несъмнено вече щяха да са заличени. Дори пресните ми следи губеха острите си очертания.
С два скока се озовах до пътечката от стъпки и веднага видях, че тя идва от вратата, а не се връща към нея.
На покрива, освен Флавия и Дядо Коледа, беше излизал още някой.
При това съвсем наскоро, ако не грешах.
Освен това, ако тълкувах правилно знаците, този някой още бе тук и се криеше някъде сред снежната пустош.
„Плюй си на петите, Флавия!“, крещеше древната, инстинктивна част от мозъка ми и въпреки това още стоях там — за миг замръзнах и не исках да помръдна и на сантиметър, — когато тъмен силует излезе безшумно иззад комина на будоара на Хариет.
Фигурата беше облечена с дълго старомодно авиационно палто, закриващо наполовина ботушите за езда, с висока яка, вдигната до ушите. Очите закриваха малките кръгли зелени очила на прастар кожен шлем като онзи, който Хариет носила при полетите си, а на ръцете си имаше дълги твърди кожени ръкавици.
Първата ми мисъл, разбира се, беше, че това е призракът на майка ми и кръвта ми се смрази.
Макар цял живот да копнеех да видя отново Хариет, не исках да става по този начин. Не исках да е маскирана… не исках да сме на брулен от вятъра покрив.
Страхувам се, че изхленчих.
— Кой е там? — успях да попитам.
— Твоето минало — стори ми се, че прошепна фигурата.
Или беше просто свистенето на вятъра?
— Кой си ти? — настоях аз.
Фигурата пристъпи застрашително към мен.
И тогава внезапно някъде в главата ми едно гласче заговори спокойно като говорител по радио „Би Би Си“, който чете прогнозата за времето на Рокуъл, Шетландските и Оркнейските острови.
„Запази спокойствие“, казваше то. — „Познаваш този човек — просто още не си го осъзнала!“
И имаше право. Макар да разполагах с цялата нужна информация, не подредих правилно парченцата. Това привидение беше просто някой, облякъл дрехи от гардероба със снимачните костюми, за да не го разпознаят.
— Няма смисъл, господин Лампман — казах аз твърдо. — Знам, че сте убили майка си.
Някак си ми се стори нередно да го нарека „Вал“.
— Със съучастника ти сте я убили и сте я облекли с костюма й от „Облечена да умре“ — ролята, която сте обещали на… как се казваше… любовницата си.
Почти се утеших да чуя думите на старата формула да излизат от устата ми — последният разговор между хладнокръвния убиец и следователя, разрешил случая. Отне ми голямо взиране в страниците на „Тайни от света на киното“ и „Големият екран“, за да изровя последното късче от пъзела. Възгордях се.
Но не за дълго.
Фигурата внезапно се хвърли напред, изненада ме и за малко да ме бутне по гръб в една пряспа. Запазих равновесие само защото размахах ръце като мелница и отскочих слепешката назад.
Нападателят беше препречил пътя ми към стълбите и нямаше смисъл да се спускам натам. По-добре би било да потърся убежище нависоко като котка.
Покатерих се с подхлъзване върху един от комините — един от онези, които не бях намазала с лепило. Тук, ако се наложеше, можех да се държа с една ръка и в същото време да ритам убиеца в лицето.
И това се наложи съвсем скоро.
Съскащ като разярена змия, нападателят извади от дълбокия джоб на палтото си пръчка, която полицаите наричат палка, и я стовари само на няколко сантиметра от краката ми.
