След няколко секунди мълчание Бен Джийтър взе микрофона. После отстъпи назад и кимна на анонимния химик, който се криеше зад затъмнения прозорец вляво от леглото. Той започна с инжектирането на смъртоносните съставки — три различни дози, следващи бързо една след друга. Всяка от тях беше достатъчно силна, за да убие човек. Първата съдържаше натриев тиопентал, мощен седатив. Донте затвори очи за последен път. Две минути по-късно му вкараха панкурониев бромид, блокиращ функцията на мускулите, и Донте спря да диша. Третата инжекция беше пълна с калиев хлорид, от който сърцето му престана да бие.
Заради кожените ремъци беше трудно да се установи точният момент на смъртта. В 18:19 ч. медицинското лице го преслуша и кимна на директора на затвора. В 18:21 ч. Джийтър обяви, че Донте Дръм е мъртъв.
Завесите бяха спуснати и стаята за екзекуции изчезна от погледа им.
Рива, Уолис и децата им се прегърнаха. Вратата се отвори и един служител от затвора ги изведе навън. Две минути след обявяване на смъртта Рива и семейството й се качиха в микробуса, след което бяха транспортирани обратно с невероятна бързина. Малко по-късно близките на Донте излязоха от друга врата, но минаха по съшия маршрут.
Роби и Кийт останаха сами в стаята за свидетели. Очите на Роби се пълнеха със сълзи, а лицето му беше пребледняло. Чувстваше се спомен и отчаян, но в същото време изглеждаше готов да се скара с някого.
— Е, доволен ли си, че видя екзекуцията? — попита той.
— Не, не съм.
— Нито пък аз.
Служителите в кантората приеха безмълвно новината за смъртта на Донте. Бяха твърде шокирани, за да продумат. Седяха в заседателната зала, втренчени в телевизора, и не можеха да повярват, че чудото така и не се случи. Само няколко часа по-рано те бяха подготвяли трескаво молбите на Бойет и Гембъл — две искри надежда, появили се в последния момент. Но Тексаският апелативен съд не бе повярвал на Бойет и буквално бе затръшнал вратата под носа на Гембъл.
Сега Донте беше мъртъв.
Сами Томас плачеше тихо в единия ъгъл. Карлос и Бони не откъсваха очи от екрана, сякаш очакваха, че историята все пак ще има щастлив край. Травис Бойет седеше прегърбен и разтриваше главата си, а Фред Прайър наблюдаваше внимателно движенията му. Всички се притесняваха за Роби.
Изведнъж Бойет се изправи и заяви:
— Не разбирам. Какво се случи? Защо никой не поиска да ме изслуша? Аз казах истината.
— С голямо закъснение, Бойет — сряза го Карлос.
— Цели девет години — добави Сами. — Чакал си пасивно с пълното съзнание, че друг човек лежи в затвора вместо теб. А сега се появяваш в последния момент и си мислиш, че всички ще чуят историята ти.
Карлос тръгна към Бойет, сочейки го с пръст.
— Трябваха ни само двайсет и четири часа, Бойет. Ако бяхте дошли вчера, можехме да намерим тялото и да спрем екзекуцията. Властите щяха да разберат, че са заловили невинен човек. Стигнахме дотук заради глупостта им, но и благодарение на твоето мълчание. Ти си просто един страхливец, Бойет. А сега Донте е мъртъв.
Бойет се изчерви и посегна към бастуна си. Фред Прайър беше по-бърз от него. Хвана го за ръката и се обърна към Карлос с думите:
— Нека се успокоим.
Телефонът на Сами иззвъня. Тя погледна дисплея.
— Роби е.
Карлос отстъпи назад, а Бойет седна на мястото си. Прайър не го изпускаше от очи. Сами се заслуша за няколко минути и остави телефона си. После избърса сълзите си и съобщи:
— Медиите за пръв път се оказаха прави. Донте е мъртъв. Според Роби е запазил самообладание до самия край. Точно преди екзекуцията е обявил, че е невинен, и думите му са прозвучали доста убедително. В момента Роби тръгва от затвора. Скоро ще се качи на самолета с останалите и ще пристигне тук към осем. Помоли да го изчакаме.
Сами млъкна и отново избърса сълзите си.
Отрядът на Националната гвардия тъкмо се бе разпределил в квартала на белите около Сивитан Парк и този на чернокожите край Уошингтън Парк, когато медиите обявиха новината за екзекуцията на Донте. Тълпата пред Сивитан Парк, нараснала значително през деня, тръгна разярена към кордона от войници. Протестиращите ги обсипваха с обиди, а някои от тях дори ги замеряха с камъни, но като цяло насилието бе овладяно. Скоро обаче щеше да се стъмни и ситуацията лесно можеше да излезе извън контрол. Около Уошингтън Парк се бяха събрали по-възрастни жители на Слоун, повечето от които живееха наблизо. По-младите и по-разгневени участници в протеста се насочиха към другия край на града, където се очакваха истинските неприятности.
Хората заключваха жилищата си, дебнеха уплашено на верандите и зареждаха оръжията си. Пазачите на църквите продължаваха да бдят на своите постове.
На шестнайсет километра южно от там, във вилата на Пол Кофи, атмосферата беше далеч по-жизнерадостна. Скупчени около телевизора с питие в ръка, гостите се усмихнаха самодоволно, когато чуха за смъртта на Донте. Пол Кофи вдигна тост за Дрю Кърбър и инспекторът му върна жеста. Гостите се поздравяваха за победата. Смущаващата неувереност, обзела всички след интервюто на Бойет, бързо изчезна. Поне за момента.
