Кийт беше твърде уплашен, за да реагира. Пасторът се намираше на известно разстояние от другите. Зад гърба му стояха няколко непознати, които отецът не бе забелязал по-рано. Те се придвижиха напред, за да си осигурят по-добра гледка. Беше вторият четвъртък от ноември. По това време в канцеларията на лутеранската църква „Сейнт Марк“ се събираха група жени, за да изучават Евангелието от Лука. После оставаха за вечеря, а Кийт, Дейна и момчетата често се присъединяваха към тях. Изведнъж пасторът осъзна колко му липсва църквата и семейството. Стори му се странно, че го спохождат подобни мисли, докато наблюдава тъмната глава на Донте Дръм. Тя контрастираше ярко с бялата му риза и чаршафите. Кожените ремъци бяха светлокафяви. Робърта плачеше истерично, Роби се опитваше да я успокои, а хората отзад се бореха за по-добра видимост. На Кийт му се искаше да се разкрещи. Беше му омръзнало от молитви; те и бездруго нямаше да помогнат.
Пасторът се зачуди дали би се чувствал различно, ако Донте беше виновен. Едва ли. Вината със сигурност би отнела част от състраданието му към младия мъж, но докато наблюдаваше подготовката на екзекуцията, той бе ужасен от хладнокръвието, безпощадната ефективност и стерилността, с която се вършеше всичко. Сякаш ставаше дума за приспиването на старо куче, болен кон или лабораторна мишка. Кой изобщо даваше право на хората да екзекутират себеподобните си? Нали убийството се смяташе за смъртен грях? Докато гледаше Донте, Кийт съзнаваше, че никога няма да забрави тази сцена. Ужасяващото събитие щеше да го промени завинаги.
Роби също не откъсваше очи от Донте. Той се замисли за нещата, които е можел да предотврати. Защитниците по наказателни дела често бяха принудени да действат прибързано и Роби неведнъж бе анализирал своите решения. Съжаляваше, че не е призовал различни експерти и свидетели и се разкайваше заради острия тон, с който се бе обръщал към съдията и заседателите. Той винаги щеше да се упреква за едно или друго, въпреки че никой не го обвиняваше за изхода на делото. Мисълта, че се е провалил в опитите си да спаси невинен човек, го съсипваше. Един важен етап от живота му приключваше, а след него никога нямаше да бъде същият човек.
В съседната стая Рива плачеше, вперила очи в убиеца на дъщеря си. Той лежеше безпомощно по гръб и поемаше последните глътки въздух, преди да отиде в ада. Неговата смърт — бърза и доста приятна — не можеше да се сравнява с тази на Никол. Ето защо Рива искаше Донте да изпита много по-силно страдание и болка, отколкото му бяха подготвили. Уолис я успокояваше, сложил ръка на рамото й. Двете й деца я придържаха отстрани. Биологичният баща на Никол не бе дошъл на екзекуцията, което Рива никога нямаше да му прости.
Изведнъж Донте се извъртя надясно и успя да зърне майка си. Той се усмихна и вдигна палеца си, след което се обърна отново и затвори очи.
В 18:01 ч. Бен Джийтър отиде до близката маса и взе телефонната слушалка. На линията чакаше главният прокурор в Остин. Директорът бе информиран, че всички обжалвания са приключили безуспешно; нямаше причина за отлагане на екзекуцията. Джийтър остави слушалката и взе друга, подобна на първата. Този път се свърза с кабинета на губернатора и получи същото съобщение. В 18:06 ч. директорът се приближи до леглото и попита:
— Мистър Дръм, ще кажете ли някакви последни думи?
— Да — отвърна Донте.
Джийтър посегна нагоре, взе малък микрофон и го приближи до лицето на Донте.
— Хайде — подкани го той.
Няколко кабела водеха до малки високоговорители в двете стаи със свидетели.
Донте прочисти гърлото си, погледна към микрофона и започна:
— Обичам родителите си. Ужасно ми е тъжно, че татко почина, без да можем да се сбогуваме. Щатът Тексас не ми позволи да отида на погребението му. Седрик, Марвин и Андреа, обичам ви. Ще се видим в края на пътя. Съжалявам, че трябваше да преживеете този ужас, но вината не е моя. Роби, обичам те, човече. Ти си най-страхотният адвокат. Искам да кажа на семейството на Никол Ярбър, че съжалявам за случилото се с дъщеря им. Тя беше добро момиче. Надявам се, че някой ден ще откриете истинския убиец. Тогава ще се наложи да дойдете отново тук и да станете свидетели на друга екзекуция.
Донте замлъкна, затвори очи и извика:
— Аз съм невинен! Щатът Тексас ме съди в продължение на девет години за престъпление, което не съм извършил! Никога не съм докосвал Никол Ярбър. Не знам кой я е убил. — Донте си пое въздух, отвори очи и продължи: — Следващите думи са предназначени за инспектор Дрю Кърбър, Пол Кофи, съдия Грейл, фанатизираните заседатели, всички заблудени мишки в апелативните инстанции и губернатор Нютън. Денят на разплата ще дойде. Когато открият истинския убиец, моят дух ще ви преследва. — Той се обърна и погледна към Робърта. — Сбогом, мамо. Обичам те.
