— Слушай ме, Роби. Ако не го открият, хората винаги ще мислят, че аз съм убиецът. Но ако го намерят, искам да изчистиш името ми. Обещаваш ли, Роби? Не ме интересува колко време ще отнеме, но трябва да го направиш.
— Обещавам, Донте.
— Представям си как някой ден близките ми ще се съберат около гроба ми и ще отпразнуват моята невинност. Няма ли да е страхотно, Роби?
— И аз ще бъда там, Донте.
— Организирайте голямо тържество, на самото гробище. Поканете всички мои приятели, вдигнете много шум и кажете на целия свят, че Донте е невинен. Ще се погрижиш ли за това, Роби?
— Имаш думата ми.
— Би било чудесно.
Роби хвана ръцете на Донте и ги задържа в дланите си.
— Трябва да тръгвам, приятелю. Не знам какво да кажа, освен че се гордея, задето съм твой адвокат. Вярвах ти още от самото начало, а сега съм още по-убеден в невинността ти. Винаги съм знаел, че не си извършил убийството. Мразя гадните копелета, които позволиха да се стигне дотук. Ще продължа да се боря, Донте. Обещавам ти!
Главите им се докоснаха.
— Благодаря ти, Роби — каза Донте. — Всичко ще бъде наред.
— Никога няма да те забравя.
— Ще се грижиш за майка ми, нали, Роби?
— Можеш да разчиташ на мен.
Те станаха и се прегърнаха силно. Никой от тях не искаше да сложи край на този дълъг, болезнен миг. Бен Джийтър стоеше пред вратата и чакаше. Накрая Роби излезе от килията и отиде до дъното на малкия коридор, където Кийт седеше на сгъваем стол и горещо се молеше. Роби зае място до него и заплака.
За последен път Бен Джийтър попита Донте дали желае да говори със свещеника от затвора. Той отказа. Изведнъж коридорът се напълни с униформени надзиратели — едри мускулести мъже със сурови лица. Подкреплението имаше за цел да осуети евентуална съпротива от страна на затворника. Наоколо гъмжеше от хора, които обикаляха припряно.
Джийтър се приближи до Роби и каза:
— Да тръгваме.
Роби се изправи бавно и пристъпи напред, но внезапно спря и се обърна към пастора.
— Хайде, Кийт — подкани го той.
Кийт го изгледа недоумяващо. Не беше сигурен къде се намира. Очакваше, че всеки момент ще се събуди от кошмарния сън и ще види Дейна на леглото до себе си.
— Моля?
Роби го хвана за ръката.
— Време е да станем свидетели на екзекуцията.
— Но…
— Директорът даде разрешението си. — Роби разтресе силно пастора. — Като духовен съветник на Донте имаш право да наблюдаваш.
— Не знам, Роби. Предпочитам да изчакам…
Няколко надзиратели очевидно се забавляваха от спора им. Кийт забеляза техните усмивки, но не им обърна внимание.
— Хайде — каза Роби и задърпа Кийт. — Направи го за Донте. Или за мен, по дяволите. Ти живееш в Канзас, щат, в който е позволено смъртното наказание. Ела да видиш колко демократично стават нещата тук.
Кийт тръгна след адвоката, замаян от случващото се. Двамата подминаха надзирателите и продължиха покрай килията, където Донте, свел очи към пода, чакаше да му сложат белезници. После стигнаха до една врата без табела, която пасторът не бе забелязал преди. Тя се отвори и двамата се озоваха в малка квадратна стая с приглушено осветление. Роби се отдели от пастора и се приближи до близките на Донте, за да ги прегърне.
— Край на обжалванията — обяви тихо той. — Всички възможности са изчерпани.
Предстояха най-тягостните минути в дългогодишната политическа кариера на Гил Нютън. Между 17:50 и 18:00 ч. той трябваше да реши дилема, пред каквато никога не се бе изправял досега. От една страна, Уейн го убеждаваше ревностно да отложи смъртната присъда с трийсет дни. Според него забавянето на екзекуцията щеше да успокои напрежението и да им предостави достатъчно време, за да проверят изявленията на клоуна Бойет. Ако той казваше истината и действително можеше да ги отведе при трупа, губернаторът би се превърнал в герой. Ако се разбереше, че е мошеник, което беше доста вероятно, Дръм щеше да живее още трийсет дни, преди да получи смъртоносната инжекция. Политически погледнато, не съществуваше дългосрочен риск за кариерата на губернатора. Сериозен провал ги грозеше единствено ако пренебрегнеха Бойет и откриеха трупа след екзекуцията на Дръм. Последствията можеха да бъдат фатални, и то не само за осъдения.
Напрежението беше толкова осезаемо, че мъжете бяха забравили за бърбъна.
От друга страна, Бари уверяваше губернатора, че евентуален компромис би бил проява на слабост, особено в светлината на казаното от Нютън пред тълпата по-рано същия следобед. Екзекуциите, най-вече тези, около които се вдигаше много шум, привличаха всякакви типове, жадуващи за внимание. Бойет беше поредният пример за това. Очевидно той търсеше своите петнайсет минути слава. Ако му позволяха да отложи изпълнението на екзекуцията, щяха да допуснат сериозна грешка както от юридическа, така и от политическа гледна точка. Бари непрекъснато повтаряше, че Дръм е признал вината си. Не трябваше да допускат някакъв психопат да манипулира истината. Процесът бе протекъл съвсем справедливо и всички възможни инстанции бяха потвърдили присъдата!
Да заложим на сигурното, настояваше Уейн. Нуждаем се от трийсет дни. Може би ще научим нещо ново по случая.
