Но вече минаха девет години, спореше Бари. Достатъчно чакахме.
— Отвън има ли репортери? — попита Нютън.
— Да — отвърна Бари. — Цял ден обикалят наоколо.
— Съберете ги.
Последните стъпки на подсъдимия не го отведоха далеч. Разстоянието от килията до стаята за екзекуции беше десетина метра. Коридорът се охраняваше от две колони надзиратели, някои от които тайно се опитваха да зърнат лицето на Донте. Други стояха втренчени в пода, подобно на отегчени пазачи пред празна порта. Обикновено осъдените на смърт имаха няколко типа изражение. Повечето вървяха с навъсено лице и облещен поглед, в който се четеше страх и отказ да повярват на случващото се. Вторият най-разпространен тип бяха пасивните затворници, примирени със съдбата си. Те ходеха с полуотворени очи, сякаш отровата вече течеше във вените им. Най-рядко се срещаха разгневените мъже, които биха застреляли всеки надзирател по пътя си, ако носеха оръжие. Донте Дръм не се противопостави. Осъдените на смърт рядко се бунтуват. Придържан за ръката от един пазач, Донте пристъпваше напред със спокойно лице и сведена глава. Не искаше неговите мъчители да забележат страха в очите му, а и не желаеше по никакъв начин да регистрира присъствието им.
Въпреки зловещата си репутация стаята за екзекуции на щата Тексас е учудващо малка. Тя представлява почти квадратно помещение, с дължина на стените около три метра и половина. Таванът е нисък, а металното легло в средата е застлано с чисти бели чаршафи. То изпълва цялото пространство.
Донте не можеше да повярва колко тясна е стаята. Той седна на ръба на леглото и четиримата надзиратели вътре се заеха за работа. Хванаха краката му, изпънаха ги на леглото и методично завързаха тялото му с пет дебели кожени ремъка — около гърдите, кръста, слабините, бедрата и прасците. Ръцете на Донте бяха поставени върху специални подложки, които сключваха 45-градусов ъгъл с тялото му. Те също бяха стегнати с кожени ремъци. Докато го приготвяха, Донте затвори очи и се заслуша в звуците наоколо. От време на време мъжете си разменяха по няколко сподавени думи, но иначе вършеха съсредоточено работата си. Донте се намираше на последната машина от поточната линия на системата, а работниците изпълняваха безупречно задачите си.
След като провериха дали ремъците са стегнати, надзирателите се оттеглиха. Едно медицинско лице, което миришеше на антисептичен разтвор, се приведе над Донте и каза:
— Ще се опитам да намеря подходяща вена. Първо на лявата, после на дясната ръка. Разбрахте ли?
— Заповядайте — заяви Донте и отвори очи.
Човекът изтри със спирт ръката му. Нима искаше да предотврати евентуална инфекция? Каква загриженост! Зад гърба му се виждаше затъмнен прозорец. Отдолу имаше отвор, през който излизаха два зловещи маркуча. Директорът на затвора стоеше от дясната му страна и наблюдаваше внимателно случващото се. Зад него Донте забеляза два еднакви прозореца, закрити със завеси. Отвъд тях се намираха стаите за свидетелите. Ако проклетите ремъци не го приковаваха към леглото, Донте можеше да се пресегне към по-близкия прозорец и да го докосне.
Медицинското лице успя да нагласи маркучите — по един във всяка ръка, въпреки че само първият щеше да бъде използван. Вторият беше резервен.
В 17:59 ч. губернатор Гил Нютън застана пред трите камери, монтирани пред кабинета му, и без да поглежда записките си, обяви:
— С настоящето потвърждавам отказа си за отлагане на смъртната присъда. Донте Дръм призна, че е извършил ужасното престъпление, и трябва да заплати съответната цена. Той бе осъден справедливо преди осем години, като решението бе взето от заседатели с обществено положение, подобно на неговото. Случаят му бе разгледан от пет различни инстанции и десетки съдии. Всички те потвърдиха присъдата. Твърдението му, че е невинен, както и сензационният опит на защитата да представи друг убиец в последната минута, са напълно ненадеждни. Тексаската съдебна система не може да бъде манипулирана от престъпник, жадуващ за внимание, и отчаян адвокат, който бръщолеви врели-некипели. Бог да благослови Тексас.
Нютън пренебрегна журналистическите въпроси и влезе в кабинета си.
Когато завесата изведнъж се вдигна, Робърта Дръм едва не припадна при вида на детето си. Донте лежеше завързан за леглото, а от ръцете му излизаха маркучи. Майка му изохка и закри с длани устата си. Ако Седрик и Марвин не я бяха хванали навреме, тя щеше да падне на земята. Всички бяха шокирани. Близките на Донте се притиснаха плътно един в друг, а Роби се присъедини към тях, за да им вдъхне кураж.
