Психотерапевт… Обучение… Нито едно от тези неща не бе нещо, което очакваше с нетърпение, но предпочиташе който и да е психиатър пред Леш. Посещението при лекаря поне нямаше да продължи повече от шейсет минути. А му се налагаше да понася Леш в продължение на часове.
На път към вратата взе якето и тетрадката си. Отвори и едрият мъж, който стоеше на входните стъпала, му се усмихна.
— Здравей, Джон. Аз съм Бъч О’Нийл. Твоето такси.
Странно, не бе красив — поне не в традиционния смисъл. Носът му очевидно бе чупен един или два пъти, лешниковите му очи бяха прекалено проницателни и уморени, за да бъдат определени като красиви. Но беше като зареден пистолет. У него се долавяха интелигентност и опасна сила, които вдъхваха респект. Защото тази комбинация бе убийствена — буквално.
— Джон? Готови ли сме?
Джон подсвирна и му подаде ръка. Стиснаха си ръцете и Бъч отново се усмихна.
— Е, готов ли си да вървим? — запита повторно мъжът, този път по-внимателно. Като че ли го бяха предупредили, че отива при Хавърс, за да „разговаря с някого“.
Докато затваряше вратата, Джон си представяше как момчетата от класа му разкриват тайната му и всички до един са отвратени от него.
Двамата отидоха до черния „Кадилак“ с тъмни прозорци и хромирани джанти. Вътре в колата беше топло и миришеше на кожа и на скъпия афтършейв на Бъч.
Потеглиха и ченгето включи стереоуредбата. Звуците на Мистикъл3 изпълниха вътрешността на автомобила. Джон погледна навън към пухкавите снежинки и прасковената светлина, която струеше от небето, и наистина му се прииска да отиваше някъде другаде. Е, само не и на училище, разбира се.
— И така, Джон — каза Бъч. — Няма да се преструвам. Знам защо отиваш в клиниката и искам да ти кажа, че аз също съм ходил на психиатър.
Джон го погледна изненадано и мъжът кимна.
— Да, когато бях в полицията. Бях детектив от отдел „Убийства“ в продължение на десет години, а докато си там, виждаш някои доста отвратителни неща. Имаше един много сериозен психотерапевт с бабешки очила и стенографски бележник, който ме придумваше да му разказвам какво ли не. Мразех това.
Джон си пое дълбоко дъх. Странно, но му действаше успокояващо, че на този мъж преживяването не му бе харесало повече, отколкото щеше да се хареса на него.
— Но най-странното беше… — Бъч стигна до знак „Стоп“ и даде мигач. След секунда се вля отново в движението. — Най-странното нещо беше, че помогна. Не докато седях срещу доктора, пред когото изливах чувствата си. Наистина, през цялото време, докато седях на онзи стол, ме побиваха тръпки и бях готов да скоча от него. Но после… мислех върху онова, за което бяхме разговаряли и знаеш ли, той беше прав за някои неща. Това ме отпусна, макар да смятах, че съм добре. Значи, терапията ми беше помогнала.
Джон наклони глава на една страна.
— Какво разбрах за себе си? — прошепна Бъч. После дълго мълча. Едва когато навлязоха в друг богаташки квартал, отговори на въпроса си: — Нищо специално, синко. Нищо специално.
Зави в една алея, спря пред портата и свали прозореца. След като натисна бутона на интеркома и каза името си, ги пуснаха да преминат.
Паркираха кадилака зад сграда с размерите на училище. Джон отвори вратата. Заобиколи джипа и отиде при Бъч. Видя, че той е извадил оръжието си. Държеше го в отпусната си до бедрото ръка така, че едва се забелязваше.
Джон беше виждал този трик и преди. Фюри бе държал своя пистолет по подобен начин при посещението им в клиниката преди две нощи. Нима братята не бяха в безопасност тук?
Огледа се. Всичко изглеждаше съвсем нормално за толкова скъп имот.
Може би братята никъде не бяха в безопасност.
Бъч хвана Джон за ръката и го поведе бързо към масивната стоманена врата, като през цялото време оглеждаше дъбовите дървета наоколо, гаража, който можеше да побере десет автомобила, и двете коли, паркирани до задния вход. Джон подтичваше, за да върви редом с него.
Когато стигнаха до задната врата, Бъч навря лицето си в камерата, стоманените панели пред тях изщракаха и се плъзнаха встрани. Влязоха във фоайето, вратата се затвори зад тях и се отвори тази на товарния асансьор. Слязоха на долния етаж. Очакваше ги сестра, която Джон беше виждал и преди. Тя им се усмихна и ги приветства, а Бъч прибра пистолета в кобура под лявата си мишница.
Сестрата посочи с ръка по протежение на коридора.
— Петрила ви очаква.
Джон стисна бележника, пое си дълбоко дъх и последва сестрата, чувствайки се така, сякаш отива на бесилото.
