Джон кимна и се загледа след Тор. Видът на отдалечаващите се широки рамене го караше да се чувства много самотен. Поне докато Фюри не каза:
— Не се тревожи. Той няма да е далеч, а аз ще се грижа добре за теб.
Джон вдигна поглед към топлите жълти очи. Отпусна се и направи връзка с името. Фюри… Това бе мъжът, който щеше да го обучава.
„Добре“, помисли си Джон.
— Хайде, влез. Току-що се върнах от изпълнението на малка поръчка.
Джон пристъпи през прага и миризмата на дим и кафе стана по-осезаема.
— Посещавал ли си и преди доктор Хавърс?
Джон поклати глава и видя едно кресло до прозореца. Настани се в него.
— Е, не се тревожи. Ще се погрижим да получиш добро отношение. Предполагам, че ще ти вземат кръв?
Джон кимна. Тор му бе казал, че ще му направят лабораторни изследвания. Което вероятно бе добра идея, като се имаше предвид какво бе станало току-що в кабинета на Рот.
Извади бележника си и написа: „А ти защо ще се видиш с лекаря?“.
Фюри отиде до него и погледна какво бе написал. Без усилие вдигна единия си крак, обут в тежък ботуш, върху страничната облегалка на креслото. Джон се отдръпна и го загледа как навива края на кожените си панталони…
Джон протегна ръка да докосне блестящия метал, после вдигна поглед. Не осъзнаваше, че е поставил ръка на гърлото си, докато Фюри не се усмихна.
— Да, знам какво е да ти липсва някоя част от тялото.
Джон погледна отново изкуствения крайник и наклони глава на една страна.
„Как се случи?“
Фюри се поколеба, но каза:
— Прострелях го.
В същия момент вратата рязко се отвори и твърд мъжки глас проряза въздуха в стаята.
— Трябва да знам…
Джон погледна по посока на гласа, но той заглъхна. Момчето се сви в креслото.
Лицето на вампира, застанал на прага, бе изкривено от белег, който се спускаше точно по средата. Но не заради това на Джон му се искаше да стане невидим. Черните очи на мъжа бяха като прозорците на необитаема къща — пълни с неща, които можеха да причинят болка.
Освен това имаше кръв по левия му крачол и ботуша.
Мъжът присви очи и изгледа неприветливо Джон. Погледът му обходи лицето му като студен вятър.
— Какво гледаш?
Фюри спусна крака си на земята.
— Зи…
— Зададох ти въпрос,
Джон трескаво отвори бележника си. Започна да пише бързо и показа страницата, обаче това само влоши нещата. Грозната му горна устна се отдръпна назад и оголи огромни кучешки зъби.
— Да, както и да е, малкият.
— Успокой се, Зи — намеси се Фюри. — Той не може да говори. — Наклони бележника към себе си, за да види написаното. — Извинява се.
Джон устоя на желанието си да се скрие зад стола, докато погледът на белязания го оглеждаше от главата до петите. Но после агресията, която се излъчваше от него, заглъхна.
— Въобще ли не можеш да говориш?
Джон поклати глава.
— Е, а аз не мога да чета. Значи, ние с теб сме идеалната двойка.
Джон започна да пише бързо в бележника си. Показа написаното на Фюри, а мъжът с празния черен поглед смръщи вежди.
— Какво написа малкият?
— Казва, че всичко е наред. Той е добър слушател. А ти можеш да говориш.
Бездушните очи погледнаха встрани.
— Нямам какво да кажа. А сега, на колко градуса да поставя терморегулатора?
— На двадесет и два. — Фюри прекоси стаята. — Стрелката трябва да е тук. Виждаш ли?
— Значи не съм я завъртял достатъчно.
— Освен това трябва да се увериш, че този ключ тук долу е завъртян докрай надясно. В противен случай, независимо какво показва скалата, отоплението няма да се включи.
— Да… добре. А можеш ли да ми кажеш какво пише тук?
Фюри погледна късчето хартия.
— Това е информация за дозировката.
— И какво трябва да направя?
— Тя има ли болки?
— В момента не, но искам да ми кажеш какво да направя. Трябва да имам готова доза, в случай че Хавърс не може да дойде достатъчно бързо.
Фюри взе шишенцето и свали опаковката на иглата.
— Добре.
— Направи дозирането съвсем точно. — Когато Фюри приключи с приготвянето на инжекцията, двамата поговориха малко на древния език. След това белязаният попита: — Колко време няма да те има?
— Може би час.
— В такъв случай, направи ми първо услуга. Отърви се от автомобила, с който я докарах тук.
— Вече го направих.
Белязаният кимна и излезе, като хлопна шумно вратата.
Фюри постави ръце на хълбоците си и втренчи поглед в пода. После отиде до бюрото и извади от махагоновата кутия нещо, което приличаше на дебела и къса цигара. Като я държеше между палеца и показалеца си, я запали и всмукна дълбоко, затворил очи. Издиша и въздухът замириса на печени кафеени зърна и горещ шоколад. Прекрасен аромат.
Мускулите на Джон се отпуснаха и той се запита каква ли е тази смес. Със сигурност не бе марихуана. Но не бе и обикновена цигара.
„Кой е той?“, написа Джон и му показа въпроса.
— Зейдист. Моят близнак. — Устата на Джон увисна от изненада и Фюри се засмя тихо. — Да, знам, не си приличаме много. Поне вече не. Виж, той е доста чувствителен, така че най-добре да не му се пречкаш.
„Без майтап?“, помисли си Джон.
