Тя се приближи предпазливо до него. Той вдигна поглед към нея и видя, че разглежда татуировките му.
— Господи, какво са ти причинили? — прошепна. — Казват, че с мъжете, които обитават това място, се случват ужасни неща.
Не отговори. Тя седна до него и го докосна леко по ръката. Той трепна от допира, но после осъзна, че го успокоява.
— Тук съм, за да те нахраня, нали? Затова ме доведоха. — След малко отдръпна ръката си от крака му и постави китката си в дланта му. — Трябва да пиеш.
И той заплака. Сълзите му бяха предизвикани от щедростта й, от любезността й, от нежния допир на ръката й до рамото му… Единственото докосване, което някога бе искал…
Накрая тя притисна китката си към устата му. Макар че кучешките му зъби се оголиха от копнеж по нея, не направи нищо, освен да целуне нежната й кожа и да откаже. Как можеше да вземе от нея онова, което редовно му бе отнемано? Тя му се предлагаше, но бе заставена да го направи — бе затворник на Господарката, също като него.
Пазачите влязоха по-късно. Изглеждаха шокирани от това, че тя го бе прегърнала, но не бяха груби с нея. На излизане тя погледна роба. На лицето й бе изписана загриженост.
Само след секунди стреличките полетяха към него — толкова многобройни, че все едно го замерваха с чакъл. Докато потъваше в забвение, си помисли, че такава силна атака не вещае нищо добро.
Когато дойде в съзнание, Господарката се бе изправила над него. Беше бясна. Държеше нещо в ръка, обаче той не виждаше какво е.
— Мислиш, че си прекалено добър за подаръка, който ти направих?
Вратата се отвори и внесоха безжизненото тяло на младата жена. Преди да излязат, пазачите го захвърлиха на пода като рогозка. Бе мъртва.
Робът закрещя от ярост. Виковете му отекнаха в каменните стени на килията и достигнаха висотите на оглушителен рев. Напрегна сили да се освободи от стоманените окови, те се забиха в плътта му чак до костите, един от дървените стълбове изскърца остро и се разцепи… А робът продължаваше да крещи.
Пазачите отстъпиха назад. Дори Господарката изглеждаше уплашена от яростта, която бе отприщила. Но както винаги, не след дълго тя възвърна контрола си.
— Оставете ни! — извика на охраната.
Изчака, докато силите на роба го напуснаха. После се наведе над него и силно пребледня.
— Очите ти — прошепна, втренчила поглед в него. — Очите ти…
Изглеждаше ужасена и завладяна от страх, но после се овладя и на лицето й се изписа кралско снизхождение.
