Пробудена любов полностью

Искаше му се да я защити от самия себе си. Във вените му пулсираше самата същност на Господарката, ехото от жестокостта й бе уловено в капана на безкрайния кръговрат на артериите и вените му и циркулираше в тялото му. И Бела току-що бе поела част от тази отрова в себе си.

Трябваше да се съпротивлява по-ожесточено срещу това.

— Ще те занеса до леглото — каза.

Тя не възрази и той я взе на ръце. Излезе от душ-кабината и спря до мивката, за да вземе хавлия за нея.

— Огледалото — прошепна тя. — Покрил си го. Защо?

Той не отговори, а закрачи към спалнята. Не можеше да понесе разговор за ужасните неща, през които бе преминала.

— Толкова ли зле изглеждам според теб? — прошепна тя, заровила глава в рамото му.

Като стигна до леглото, той я пусна да стъпи на пода.

— Халатът е мокър. Трябва да го съблечеш. Подсуши се с тази хавлия, ако искаш.

Бела я взе от ръцете му и започна да развързва копринените връзки. Зейдист побърза да се обърне, заслушан в прошумоляването на плата. След това чу шумоленето на чаршафите.

Накрая тя притихна. Неговата първична и древна същност искаше да легне до нея. И не само за да я прегърне. Искаше да е вътре в нея, да се движи… да намери освобождението си. Струваше му се, че е правилно да я дари не само с кръвта си, но и с пълния завършек на сексуалния акт.

Което бе истинска лудост.

Прокара длан през главата си и се запита откъде ли се беше взела тази лоша идея. Трябваше да се отдалечи от Бела…

Е, това щеше да стане скоро, нали? Тя щеше да си тръгне същата вечер. И да се върне у дома си.

Инстинктите му сякаш полудяха — искаха от него да се бори, да я задържи в леглото си. Обаче тази негова глупава и първобитна същност можеше да върви по дяволите. Трябваше да свърши онова, което смяташе за редно. Да излезе навън, да открие онзи злощастен лесър и да го убие. Точно това трябваше да направи.

Отиде до гардероба, облече се и се въоръжи. Докато закопчаваше ножницата на гърдите си, се замисли дали да не я помоли за описание на убиеца, който я бе отвлякъл. Обаче не искаше да предизвика болезнени спомени и страдание… Не, щеше да помоли Тор да го направи вместо него, тъй като той щеше да се справи по-добре. Можеше да поговори с нея, след като я върнат на семейството й довечера.

— Излизам — каза Зи, когато черният кинжал бе на мястото си. — Искаш ли да помоля Фриц да ти донесе храна, преди да тръгнеш?

Не последва отговор. Погледна я. Тя лежеше на една страна и го наблюдаваше.

Заля го нова вълна първичен инстинкт.

Искаше да я гледа как се храни. След секса, след като бе осъществил желанието си да проникне в нея, искаше да я гледа как яде храната, донесена от него, и дори да я поема от ръката му.

По дяволите, искаше да излезе и да убие нещо за нея, да се върне с месо, сам да го приготви и да я нахрани добре. После да легне до нея с кинжал в ръка и да я пази, докато спи.

Влезе обратно в гардероба. Боже, май полудяваше.

— Ще го помоля да ти донесе нещо — каза.

Провери дали остриетата на двата черни кинжала са достатъчно остри, като ги прокара по вътрешната страна на ръката си, разрязвайки кожата. Болката прониза мозъка му и той втренчи поглед в следите от зъбите на Бела по китката си.

Разтърси глава, за да възвърне концентрацията си, закопча кобура на хълбоците си и прегледа колекцията от пистолети „Зиг Зауер“ на близнака си. Двата деветмилиметрови бяха пълни догоре, а на колана си имаше още два пълни пълнителя. Пъхна нож в малкия калъф на кръста си и се увери, че разполага с хира шурикен. Следваха тежките ботуши и накрая — леко яке, чиято цел бе да скрие арсенала от оръжия.

Когато излезе, видя, че Бела продължава да го гледа. Очите й бяха толкова сини. Като сапфири. Като нощта. Като…

— Зейдист?

Потисна желанието си да си зашлеви сам плесница.

— Да?

— Грозна ли съм според теб? — Той направи крачка назад, а тя покри лицето си с ръце. — Няма значение.

Бела продължи да се крие от него, а той се замисли за първата им среща, когато го бе изненадала в залата за тренировки преди толкова много седмици. Беше го поразила. Като последен глупак се бе заковал на място и втренчил поглед в нея. Все още имаше същото въздействие върху него. Като че ли имаше вграден бутон за изолиране от реалността, за който само тя притежаваше дистанционното управление.

Прочисти гърлото си.

— Според мен изглеждаш така, както винаги си изглеждала.

Извърна се и чу риданието й. После второ. И трето. Хвърли поглед през рамо.

— Бела… Господи…

— Съжалявам — каза тя, заровила лице в дланите си. — С-съжалявам. Върви. Д-добре съм… Съжалявам, добре съм.

Той отиде при нея и седна на ръба на леглото. Искаше му се да можеше да се изразява добре и красиво.

— Няма за какво да съжаляваш.