Пробудена любов полностью

— Нахлух в стаята ти, в леглото ти. Заставих те да спиш до мен. Накарах те да ме нахраниш. Толкова много… съжалявам. — Пое си дълбоко дъх и се успокои, но отчаянието й все още не си бе отишло, носещо със себе си мириса на дъждовни капки върху горещ тротоар. — Знам, че трябва да си тръгна, че не ме искаш тук, но просто имам нужда… Не мога да се върна у дома. Лесърът ме отвлече оттам, затова не мога да понеса мисълта да живея в същата къща. Не искам да бъда и със семейството си. Няма да разберат какво преживявам, а нямам нужната енергия да им обяснявам. Имам нужда от време, за да изхвърля спомените от главата си, но не мога да бъда и сама. Макар че не искам да виждам никого, освен…

Тя млъкна рязко. Той каза:

— Можеш да останеш тук, колкото пожелаеш.

Тя отново зарида. По дяволите. Май не това трябваше да каже.

— Бела… Аз… — Какво трябваше да направи?

„Протегни ръка към нея, глупако. Вземи ръката й в своята.“ Не можеше.

— Искаш ли да си тръгна? Да ти дам свободно пространство?

Още хлипания, после тя прошепна:

— Имам нужда от теб.

Ако бе чул правилно, можеше единствено да я съжалява.

— Бела, престани да плачеш и ме погледни. — Тя си пое дълбоко дъх и изтри сълзите си. Когато се увери, че е привлякъл вниманието й, каза: — Не се тревожи за нищо. Ще останеш тук, колкото искаш. Изяснихме ли се? — Тя просто го гледаше втренчено. — Кимни, за да знам, че си ме чула. — Тя потвърди и той се изправи. — Аз съм последното, от което имаш нужда. Така че престани веднага с тези глупости.

— Но аз…

Той тръгна към вратата.

— Ще се върна преди зазоряване. Фриц знае как да ме намери… Ъъъ, не само мен, а всички нас.

След като я остави, Зи закрачи по коридора със статуите и мина покрай кабинета на Рот и грандиозното стълбище. Почука на четвъртата врата. Не последва отговор. Почука отново.

Слезе на долния етаж и намери онзи, когото търсеше, в кухнята.

Мери, жената на Рейдж, белеше картофи. Много картофи. Като че ли щеше да храни цяла армия с тях. Вдигна сивите си очи и ножът замръзна във въздуха. Огледа се, сякаш бе сигурна, че той търси някого другиго. Или може би просто се надяваше, че не е сама с него.

— Можеш ли да отложиш това за малко? — попита Зи, като кимна към купа картофи.

— Хм, разбира се. Рейдж винаги може да хапне и нещо друго. Освен това Фриц щеше да получи припадък, когато разбра, че се каня да приготвя храната. Какво… От какво имаш нужда?

— Не аз. Бела. В момента има нужда от приятел.

Мери остави ножа и наполовина обеления картоф.

— Нямам търпение да я видя.

— В стаята ми е. — Зи се обърна рязко. Вече мислеше по кои точно улички да стигне до центъра на града.

— Зейдист?

Той спря с ръка на бравата.

— Какво?

— Грижиш се добре за нея.

Той се замисли за кръвта, която бе погълнала. И за желанието си да има тялото й.

— Всъщност не е така — подхвърли през рамо.

„Понякога трябва да започнеш от начало“, помисли си О., докато тичаше през гората.

На около триста метра от мястото, където бе оставил пикапа дърветата отстъпваха място на равна ливада. Той спря, докато все още бе в прикритието на боровете.

Отвъд бялото одеяло на снега се намираше къщата на съпругата му. В чезнещата светлина на деня домът й бе съвършената американска мечта, олицетворение на благополучието на средната класа. Единственото, което липсваше, бе пушекът, излизащ от комина, изграден от червени тухли. Извади бинокъла си и огледа района, след това го фокусира върху къщата. Видя много следи от гуми по алеята и от стъпки, които водеха до входната врата, което го разтревожи и го накара да мисли, че жилището вече има нов собственик, който се е нанесъл наскоро. Но вътре видя мебелите, които познаваше от предишните си посещения.

Остави бинокъла да падне на гърдите му и клекна. Щеше да я чака тук. Ако беше жива, щеше да се върне. Или поне онзи, който се грижеше за нея, щеше да дойде да вземе част от нещата й. А ако беше мъртва, някой щеше да започне да изнася вещите й.

Е, поне се надяваше нещо от това да стане. Не разполагаше с никаква друга следа. Не знаеше името й, нито къде живее семейството й. Не можеше да се досети на кое друго място да я търси. Втората възможност бе да излезе на лов и да разпитва цивилните за нея. Тъй като напоследък не бе отвличана друга жена-вампир, за нея със сигурност се говореше сред собствената й раса. Проблемът бе, че това можеше да му отнеме седмици… И дори месеци. А на информацията, изтръгната с бруталност, невинаги можеше да се разчита.

Не, вероятно щеше да постигне по-добри резултати, ако наблюдава къщата й. Щеше да седи и да чака, докато нещо не се случеше и някой не го заведеше обратно при нея. А може би задачата му щеше да бъде улеснена от появата на белязания брат.

Това би било просто съвършеното развитие на нещата.

О. седна на петите си, без да обръща никакво внимание на силния вятър.

Господи… Надяваше се, че е жива.