Пробудена любов полностью

Джон стоеше с наведена глава и се опитваше да запази спокойствие. Съблекалнята бе пълна с пара, гласове и звуци, характерни за шляпането на мокри хавлии по голи гърбове. Обучаващите бяха захвърлили потните си бели одежди и вземаха душ, след което щяха да хапнат и да отидат в класната стая за уроците.

Всичко, което се разиграваше в съблекалнята, бе типично за момчета на тяхната възраст, с изключение на силното нежелание на Джон да се съблече гол. Макар всички други да бяха с неговото телосложение, сцената бе неговият кошмар от гимназията. Или поне докато не се отърва от образователната система при навършването на шестнайсетата си година. В момента бе и смъртно уморен, затова нямаше енергия да се справи със ситуацията.

Предполагаше, че е вече полунощ. Обаче се чувстваше така, сякаш е четири часът сутринта. Тренировките бяха изтощителни за него. Нито едно от другите момчета не бе силно, но всички можеха да се справят със заемането на бойните стойки, с които ги запознаваха Фюри и Тор. На някои дори им се удаваха напълно естествено. А Джон бе истинска катастрофа. Краката му бяха бавни, ръцете му винаги се оказваха на грешното място и в неподходящия момент, липсваше му физическа координация. Независимо колко се стараеше, не можеше да запази равновесие. Тялото му беше като торба, пълна с вода — не приемаше нужната форма.

— По-добре ще е да побързаш — каза Блейлок. — Остават само още осем минути.

Джон хвърли поглед към банята и душовете. Те още работеха, но нямаше никой вътре — поне доколкото можеше да види. Съблече бързо белите си дрехи, свали бандажа и забърза към…

По дяволите. Леш беше в ъгъла. Сякаш го причакваше.

— Хей, великане — каза провлечено, — наистина ни показа едно-две неща…

Неочаквано млъкна и втренчи поглед в гърдите на Джон.

— Ти, лайно такова! — извика и излезе като вихрушка от банята. Джон сведе поглед към кръглия белег над лявата си гръд — онзи, който имаше по рождение… Същият, за който Тор му бе казал, че членовете на братството получават при приемането си в него.

Страхотно. Сега можеше да прибави и този белег към нещата, за които не искаше да чуе и дума от устата на съучениците си.

Когато излезе от банята, увил хавлия около кръста си, всички момчета, дори Блейлок, стояха на групичка. Гледаха го задружно и мълчаливо, а той се питаше дали вампирите имат стаден инстинкт като например вълците и кучетата, които се движат на глутници.

Те продължаваха да го гледат втренчено и той си помисли: „Хм, да, това тук е потвърждението“.

Наведе глава и отиде до шкафчето си с отчаяното желание денят най-после да свърши.

Беше около три часът сутринта. Фюри вървеше бързо по Десета улица към „Зироу Сам“. Бъч го чакаше пред входната врата от хром и стъкло, отпуснат лениво въпреки студа. Изглеждаше добре в дългото кашмирено палто и шапката е надпис „Ред Сокс“, нахлупена ниско над очите. Анонимен, но добър външен вид.

— Как вървят нещата? — попита Бъч, след като си стиснаха ръце.

— Нощта е пълна катастрофа, що се отнася до борбата ни с лесърите. Все още не сме открили нито един. Но ти благодаря за компанията, приятелю, имам нужда от нея.

— Няма проблем. — Бъч нахлупи шапката с името на любимия си отбор още по-ниско. Също като братята, не искаше да бие на очи. Като детектив от отдел „Убийства“ беше помогнал за изпращането в затвора на доста наркодилъри, така че бе по-добре да не се забелязва.

Влязоха в клуба. Техно музиката гърмеше и изопваше нервите. Също както и ярките светлини и всичките хора, насъбрали се вътре. Фюри си имаше своите причини да дойде, а Бъч бе просто любезен с него.

— Това местенце е просто „превъзходно“ — каза ченгето, докато го оглеждаше един мъж, облечен в розов костюм и гримиран в подходящи тонове. — Предпочитам да си имам работа с наркодилъри и бели боклуци и да пия бира пред тази псевдокултура на двайсети век.

Като стигнаха до онази част на заведението, отредена за ВИП персони, сатененото въже бе спуснато веднага, за да могат да минат.

Фюри кимна на охраната, после хвърли поглед на Бъч.

— Няма да се бавя.

— Знаеш къде да ме намериш.

Ченгето се запъти към тяхната маса, а Фюри — към задната част. Спря пред двамата мароканци, които охраняваха личните покои на Преподобния.

— Ще му предам, че си тук — каза онзи, който стоеше вляво.

Само части от секундата след това Фюри вече бе вътре. Офисът приличаше на пещера — слабо осветен и с нисък таван. Вампирът, седнал зад бюрото, изпълваше пространството. Особено когато се изправи на крака.

Преподобния бе висок цели два метра. Прическата ирокез му подхождаше толкова, колкото и скъпият италиански костюм. Лицето му бе безмилостно и интелигентно и му отреждаше точно мястото, което заемаше в този опасен бизнес. Очите му обаче…

Не отговаряха на останалото. Бяха странно красиви, с цвета на аметиста — тъмновиолетови и проблясващи.

— Връщаш се толкова бързо? — попита той с нисък и гърлен глас, по-неприветливо от обикновено.

„Ще взема стоката и ще побързам да изчезна“, помисли си Фюри.