Произход полностью

Амбра продължи да чете и след малко отново спря.

— Какво ще кажеш за този? „Очите на Човека разтварят се, съзират глъбини на чудни светове“.

— Възможно е — отвърна Лангдън, като разсъждаваше над смисъла на стиха. „Човешкият интелект ще продължи да се развива и еволюира с времето и това ще ни позволява все по-дълбоко да виждаме в истината“.

— Буквите са повече — каза Амбра. — Ще продължа нататък.

Зад нея Робърт унесено закрачи напред-назад. Отекващите в ума му стихове събудиха спомен за далечното време в Принстън, когато четеше Блейк за курса по британска литература.

Пред очите му се зароиха образи, както понякога се случваше с неговата фотографска памет. Изведнъж Лангдън видя тогавашния им преподавател. След като минаха „Четирите зои“, той се изправи пред тях и им постави вековния въпрос: „Вие какво предпочитате? Свят без религия или свят без наука? — После прибави: — Изборът на Уилям Блейк е очевиден и надеждата му за бъдещето е най-ясно обобщена в последния стих на тази епична поема“.

Робърт сепнато ахна и се завъртя към Амбра, която продължаваше да се взира в книгата.

— Направо виж края!

Вече си спомняше последния стих.

Тя плъзна поглед надолу и след малко обърна към него смаяното си лице.

Лангдън приклекна до нея, впери очи в текста и след като знаеше стиха, успя да разчете бледите ръкописни букви:

— „Отишли са си мрачните религии — прочете на глас Амбра. — И благата наука се е възцарила“.

Този стих не само беше пророчество, под което със сигурност щеше да се подпише Едмънд, но и представляваше същността на днешната му презентация.

„Религиите ще изчезнат… и ще се възцари науката“.

Амбра внимателно започна да брои буквите, но Лангдън знаеше, че е излишно. „Това е. Няма съмнение“. Самият той вече мислеше как ще се свържат с Уинстън и ще пуснат презентацията. Само че трябваше да обсъди плана си насаме с нея.

Професорът се завъртя към отец Жоаким, който тъкмо се връщаше.

— Почти приключихме тук, отче. Бихте ли се качили горе да предадете на агентите от Гуардия Реал да повикат вертолета? Трябва бързо да тръгнем.

— Разбира се — отвърна предстоятелят и тръгна към изхода. — Дано сте открили каквото търсите.

Когато свещеникът изчезна нагоре по стълбището, Амбра уплашено се обърна към Лангдън.

— Буквите пак са по-малко, Робърт. Броих ги два пъти. Петдесет са, а ни трябват петдесет и една.

— Моля? — Той отиде при нея, втренчи се в текста и внимателно преброи ръкописните букви. „Отишли са си мрачните религии & благата Наука се е възцарила.“ И естествено, стигна до петдесет. Озадачен, Робърт отново впери очи в стиха. — Сигурна ли си, че Едмънд е казал петдесет и една, а не петдесет?

— Напълно.

Той препрочете стиха. „Трябва да е този. Какво ми убягва?“

Заоглежда буква по буква последния стих в поемата на Блейк. И тогава го видя.

— Амперсандът — възкликна той. — Знакът, който Блейк е използвал вместо да напише съюза „и“.

Амбра го погледна странно и поклати глава.

— Робърт, ако го заменим с И… буквите в стиха пак ще си останат петдесет.

„Не е вярно. — Лангдън се усмихна. — Това е шифър в шифъра“.

Хитрата уловка на Едмънд го удиви. Параноичният гений беше използвал елементарен типографски трик, за да е сигурен, че дори някой да открие любимия му стих, пак няма да успее да въведе вярната парола.

„Шифърът на амперсанда — помисли си той. — Едмънд го е запомнил“.

Произходът на амперсанда винаги беше едно от първите неща, които преподаваше в курсовете си по символика. Знакът & представляваше логограма — буквално „картина, изобразяваща дума“. Много хора смятаха, че този символ произхожда от английската дума and — съюза „и“, — но всъщност произлизаше от латинския му еквивалент et. Необикновената форма на амперсанда типографски обединяваше латинските букви „Е“ и „Т“ — лигатурата ясно се виждаше в компютърни шрифтове като Trebuchet, чийто амперсанд „“ нагледно отразяваше латинския си произход.

Надвесен над поемата на Блейк, Лангдън идеално си представи петдесет и една буквената парола на Едмънд.

„Типично в негов стил“ — помисли си той и бързо обясни на Амбра хитрия номер, с който неговият някогашен студент беше направил паролата си непробиваема.

Когато разбра, тя се усмихна щастливо — откакто се бяха запознали, Робърт не я бе виждал да се усмихва толкова широко.

— Е, ако изобщо сме се съмнявали, че Едмънд Кърш е уникален педант…

Двамата се разсмяха, използвайки възможността да се поотпуснат, докато са сами в криптата.

— Ти откри паролата — признателно каза Амбра. — И сега изпитвам още по-силни угризения, задето изгубих телефона на Едмънд. Ако беше у нас, можехме веднага да пуснем презентацията му.

— Нямаш никаква вина — успокои я професорът. — А и както споменах, знам как да намерим Уинстън.

„Поне така си мисля“. Дано се окажеше прав.