— Моника, всичко това са измислици, които разни блогъри фантазьори пишат за собствено развлечение. Уверявам ви, че Валдеспино не е франкист. Той десетилетия наред вярно служи на краля и не е възможно да е свързан с убиец франкист. Дворецът няма какво да коментира. Ясен ли съм? — Командирът се обърна към вратата. Бързаше да се върне при принца и епископа.
— Почакайте, моля ви! — Мартин се пресегна и го задържа за ръката.
Гарса се закова на място и смаяно зяпна ръката на младата си служителка.
Тя моментално се дръпна назад.
— Извинявайте, но от КонспирасиНет ни пратиха и запис на телефонен разговор с Будапеща, проведен съвсем наскоро. — Клепките на момичето нервно примигнаха зад дебелите стъкла на очилата. — И това няма да ви хареса.
„Шефът ми е убит!“
Ръцете на капитан Джош Сийгъл трепереха върху ръчката, докато рулираше частния самолет „Гълфстрийм“ G550 към главната писта на летището в Билбао.
„Не съм в състояние да летя“ — помисли си той. Знаеше, че вторият му пилот е не по-малко потресен от него.
Сийгъл от дълги години пилотираше частните самолети на Кърш и тазвечерното ужасяващо убийство му беше дошло като гръм от ясно небе. Преди час двамата с втория пилот седяха в салона на летището и гледаха излъчването от музея „Гугенхайм“.
— Типичният драматизъм на Едмънд — бе се пошегувал Сийгъл, впечатлен от умението на шефа да събира такива огромни тълпи. Както и другите зрители в салона, той се беше навел напред и изгаряше от любопитство до момента, в който настъпи ужасяващият обрат.
После Сийгъл и вторият пилот дълго седяха като в мъгла, гледаха репортажите и се чудеха какво да правят.
Десет минути по-късно телефонът на Сийгъл иззвъня. Обаждаше се Уинстън, личният асистент на Едмънд. Капитанът никога не го беше виждал и въпреки че британецът му се струваше малко странна птица, бе свикнал да координира с него полетите на Кърш.
— Ако не сте гледали телевизия, най-добре да го направите сега — каза Уинстън.
— Гледахме — осведоми го пилотът. — Потресени сме.
— Трябва да върнете самолета в Барселона — продължи асистентът със зловеща деловитост, като се имаше предвид случилото се преди малко. — Пригответе се за излитане и скоро пак ще се свържа с вас. Моля, не излитайте, докато не се чуем.
Сийгъл нямаше представа дали Едмънд би одобрил инструкциите на Уинстън, но в момента беше признателен за каквито и да е напътствия.
По нареждане на асистента пилотите депозираха пътнически манифест, според който полетът до Барселона щеше да е „празен курс“, после изкараха самолета от хангара и започнаха предполетна проверка.
Уинстън позвъни след половин час.
— Готови ли сте за излитане?
— Да.
— Добре. Предполагам, че ще излетите по обичайната писта за източни дестинации, нали?
— Точно така. — Сийгъл понякога намираше асистента за досадно подробен и смущаващо добре информиран.
— Свържете се с кулата и поискайте разрешение за рулиране. Рулирайте до отсрещния край на летището, но
— На рульожната пътека ли да спра?
— Да, за малко. Съобщете ми, когато стигнете там.
Сийгъл и вторият пилот се спогледаха изненадано. В искането на Уинстън нямаше никаква логика.
„От кулата може и да възразят“.
Въпреки това Сийгъл потегли към началото на пистата в западния край на летището. В момента изминаваше последните сто метра от рульожната пътека, която завиваше надясно под прав ъгъл и стигаше до пистата за източните дестинации.
— Уинстън? — каза пилотът, загледан във високата ограда от телена мрежа, която ограждаше летището. — Стигнахме до пистата.
— Изчакайте там — отвърна асистентът на Кърш. — След малко ще ви се обадя.
„Не мога да чакам тук!“ — помисли си Сийгъл, като се чудеше какви ги върши Уинстън. За щастие задната камера на гълфстрийма не показваше други самолети зад тях. Поне не блокираха трафика. Светеше само контролната кула — далечно сияние в отсрещния край на пистата на повече от три километра.
Изтекоха шейсет секунди.
— Тук контрол на въздушното движение — изпращя мъжки глас в слушалките му. — ЕС триста четирийсет и шест, имате разрешение за излитане по писта едно. Повтарям, имате разрешение за излитане.
Сийгъл нямаше търпение да излети, но чакаше да се обади асистентът на Едмънд.
— Благодаря — отвърна той. — Налага се да се забавим малко. Светна един от предупредителните датчици, трябва да го проверим.
— Прието. Моля, съобщете, когато сте готови.
— Тук? — попита обърканият капитан на речното такси. — Искате да спра
— Благодаря, ще слезем тук — отвърна Лангдън: изпълняваше напътствията на Уинстън.
Капитанът сви рамене и спря моторницата до мостче с надпис ПУЕРТО БИДЕА. Речният бряг беше обрасъл с висока трева и изглеждаше повече или по-малко достъпен. Амбра вече бе скочила от лодката и се изкачваше по склона.
— Колко ви дължим? — попита Робърт.
— Нищо — отвърна мъжът. — Ваш британец вече платил. С кредитна карта. Тройно.
„Уинстън вече е платил“. Лангдън още не можеше да свикне с компютърния асистент на Кърш.
