„Девет дни — изуми се Амбра. Обзеха я угризения, че беше взимала на подбив веганската му диета и прекомерната му работа. — Той е бил болен, водел е жестока надпревара, за да подготви последния си миг слава преди времето му да изтече“. Тази тъжна констатация само още повече затвърди решимостта ѝ да намери стихотворението и да завърши започнатото от Едмънд.
— Още не съм попаднала на книги с поезия — каза тя на Лангдън. — Досега всички са само научни.
— Струва ми се, че стихотворението, което търсим, е от Фридрих Ницше. — Професорът ѝ разказа за цитата над леглото на Кърш. — Този цитат не е от петдесет и една букви, но определено показва, че Едмънд е бил почитател на германския философ.
— Уинстън, можеш ли да провериш в събраните стихотворения на Ницше за стихове, които се състоят точно от петдесет и една букви? — попита Амбра.
— Разбира се — отвърна компютърът. — В немските оригинали или в преводите на английски?
Тя се поколеба.
— Започни с английските преводи — вместо нея отговори Лангдън. — Едмънд е използвал стиха като парола, а на клавиатурата на телефона му не е толкова лесно да въведеш немски умлаут или есцет.
Амбра кимна. „Има логика“.
— Готов съм — почти мигновено обяви Уинстън. — Открих почти триста преведени стихотворения, в които има сто деветдесет и два стиха от по петдесет и една букви.
Робърт въздъхна.
— Толкова много?!
— Уинстън — включи се Амбра. — Според Едмънд любимият му стих бил
— Съжалявам — отвърна компютърът. — Не виждам нищо, което да е свързано с пророчество. От чисто езикова гледна точка, всички въпросни стихове са части от строфи и представляват откъслечни мисли. Да ви ги покажа ли?
— Прекалено са много — реши Лангдън. — Трябва да потърсим самата книга с надеждата, че Едмънд по някакъв начин е отбелязал любимия си стих.
— Тогава ви съветвам да побързате — каза Уинстън. — Изглежда, че вашето присъствие тук вече не е тайна.
— Какво искаш да кажеш? — учуди се професорът.
— По местните новини съобщават, че на барселонското летище „Ел Прат“ току-що е кацнал военен самолет, от който са слезли двама агенти от Гуардия Реал.
Епископ Валдеспино изпитваше облекчение, че бяха успели да избягат от двореца преди вратата окончателно да се затръшне. Свит до принц Хулиан на задната седалка на мъничкия опел, който пътуваше из покрайнините на Мадрид, той се надяваше, че отчаяните задкулисни мерки, които взимат в момента, ще му помогнат да си възвърне контрола над тазвечерните събития, поели в толкова неочаквана посока.
— Ла Касита дел Принсипе — беше наредил Валдеспино на дякона, докато младежът потегляше от двореца.
Вилата на принца се намираше в уединен район на четирийсет минути от Мадрид. Имението служеше за лична резиденция на испанския престолонаследник още от средата на XVIII век — спокойно място, където момчетата можеха да си бъдат просто момчета преди да се нагърбят със сериозната работа, каквато представляваше управлението на една страна. Епископът беше уверил Хулиан, че тази вечер е много по-безопасно да се оттегли във вилата, отколкото да остане в двореца.
„Само че аз не го водя във вилата“ — помисли си Валдеспино и хвърли поглед към принца, който гледаше през прозореца, очевидно потънал в дълбок размисъл.
Епископът се зачуди дали Хулиан наистина е толкова наивен, колкото изглежда, или също като баща си е овладял изкуството да показва пред света само онази своя страна, която иска да видят хората.
Белезниците на китките на Гарса бяха стегнати излишно силно.
„Тези момчета не се шегуват“ — помисли си той, все още изумен от поведението на собствените си агенти.
— Какво става, по дяволите?! — повторно попита командирът, докато хората му го извеждаха от катедралата.
И пак не получи отговор.
Докато пресичаха площада на път за двореца, Гарса видя, че пред портала се е струпала навалица от телевизионни оператори и демонстранти.
— Дайте поне да заобиколим отзад — каза той на старшия агент. — Не го превръщайте в публично зрелище.
Агентите не обърнаха внимание на молбата му и продължиха напред, като го принудиха да мине през средата на площада. След секунди пред портала се разнесоха викове и блясъкът на прожекторите го заслепи. Побеснял, командирът се насили да запази спокойно изражение и високо вдигна глава, докато хората му го превеждаха само на метри от входа, точно покрай развълнуваните оператори и репортери.
Надигна се какофония от гласове, които го обстрелваха с въпроси.
— Защо ви арестуваха?
— Какво сте извършили, командир Гарса?
— Замесен ли сте в покушението срещу Едмънд Кърш?
Той очакваше агентите да продължат, без да обръщат внимание на тълпата, но за негово смайване те внезапно спряха и го задържаха на място. Откъм двореца към тях енергично крачеше позната фигура с костюм с панталони.
Моника Мартин.
Гарса не се съмняваше, че пиарката ще се шокира, когато го види в това положение.
