Вгледа се в другите образи на картината: кучета, котки и птици, които като че ли не правеха нищо особено; първобитна статуя на богиня на заден план; планина, възлести корени и дървета. И разбира се, прочутата „странна бяла птица“ на Гоген, която стоеше до старицата и според художника изобразявала „безсилието на думите“.
„Безсилни или не, ние сме тук тъкмо заради думи — помисли си Лангдън. — За предпочитане от петдесет и една букви“.
За миг се зачуди дали необичайното заглавие на платното не е свързано пряко с петдесет и една буквената парола, която търсеха, но след като преброи знаците и на френски, и на английски, установи, че не отговарят.
— Добре, търсим един стих — оптимистично заяви Робърт.
— Библиотеката на Едмънд е насам. — Амбра посочи наляво към широк коридор, украсен с изящни мебели и различни произведения на Гауди.
„Едмънд живее в музей?!“ Лангдън все още не можеше напълно да осмисли този факт. Мансардата на Каса Мила не беше особено уютно местенце. Построена изцяло от камък и тухли, тя представляваше оребрен тунел — пръстен от двеста и седемдесет параболични арки с различна височина, разположени на около метър една от друга. Почти нямаше прозорци и въздухът му се струваше сух и стерилен — очевидно се филтрираше с оглед защитата на творбите на Гауди.
— Веднага идвам — отвърна той. — Първо трябва да потърся тоалетната.
Амбра неловко се озърна назад към входа.
— Едмънд винаги ме е молил да използвам тоалетната във фоайето на сградата… кой знае защо, не искаше да влизам в неговата.
— Това е ергенска квартира — банята му сигурно е разхвърляна и го е било срам.
Амбра се усмихна.
— Е, мисля, че е натам. — И кимна към един съвсем тъмен тунел в посока обратна на библиотеката.
— Благодаря. Ей сега идвам.
Амбра тръгна към кабинета на Кърш, а Лангдън по тесния коридор — проход от тухлени арки, които му напомняха за подземна пещера или средновековни катакомби. Докато вървеше по каменния под, в основата на всяка параболична арка зловещо се включваха лампи със сензори за движение и меко осветяваха пътя му.
Мина покрай елегантна читалня, малък фитнес и дори кухненски килер. Навсякъде имаше различни подставки с рисунки, архитектурни скици и триизмерни модели на проектите на Гауди.
Когато стигна до една осветена масичка с
Бяха цитирани скромните думи на архитекта:
Нищо не е измислено, защото всичко първо е записано в природата.
Оригиналността се състои във връщане към произхода.
Робърт отправи поглед към виещия се оребрен коридор и отново изпита усещането, че се намира в живо същество.
„Идеалният дом за Едмънд — реши той. — Изкуство, вдъхновено от науката“.
Когато тръгна по първия завой на змиевидния тунел, пространството се разшири и активираните от движение лампи го осветиха. Вниманието му веднага се насочи към огромна стъклена витрина в средата.
„Модел на провес“ — помисли Робърт. Винаги го бяха удивлявали тези находчиви прототипи на Гауди. „Провес“ беше архитектурен термин за крива линия, образувана от въже, провесено между две точки — като хамак или плюшен ограничител в театър.
На горния капак на витрината пред него бяха закачени десетки вериги, които образуваха подковообразни очертания. Тъй като силата на опън беше обратна на натиска, Гауди бе имал възможност да изучава точната форма на естествено увисналата от собствената си тежест верига и да я използва като решение на архитектурните предизвикателства на гравитационния натиск.
„Само че е нужно вълшебно огледало“ — каза си Лангдън, докато се приближаваше към витрината. Както очакваше, основата ѝ имаше огледална повърхност, която обръщаше наопаки целия модел — и магически превръщаше увисналите дъги в арки.
В случая, досети се той, това представляваше обърнат наопаки изглед отгоре на устремената към небето Басилика де ла Саграда Фамилия на Гауди, чиито плавно заострящи се кули най-вероятно бяха проектирани въз основа на този модел.
След като продължи по коридора, професорът се озова в елегантна спалня с антикварен креват с балдахин, гардероб от черешово дърво и инкрустиран скрин. Стените бяха украсени със скици на Гауди, които явно бяха музейни експонати.
