Погледна към витото стълбище и се зачуди дали просто да не изтича горе и да помоли Уинстън да провери цялото поетично творчество на Уилям Блейк. Воят на сирените се беше сменил с далечно бумтене на вертолетни витла и викове откъм стълбището пред вратата на Кърш.
„Тук са“.
Професорът впери поглед във витрината и забеляза бледия зеленикав оттенък на модерното УВ стъкло.
Светкавично си съблече фрака, вдигна го над стъклото, завъртя тялото си и без колебание заби лакът в прозрачната плоскост. Разнесе се приглушено изхрущяване и вратичката се строши. Робърт предпазливо бръкна между острите отломки, отключи витрината, отвори вратичката и внимателно извади кожения калъф.
Още преди да го остави на пода, усети, че нещо не е наред. „Не е достатъчно тежък“. Пълните съчинения на Блейк бяха подозрително леки.
Лангдън вдигна капака.
Както се опасяваше… вътре нямаше нищо.
Професорът въздъхна, вторачен в празната кутия. „Къде е книгата на Едмънд, по дяволите?!“
Тъкмо се канеше да затвори калъфа, когато неочаквано забеляза нещо, залепено от вътрешната страна на капака — картичка с цвят на слонова кост и изящна релефна орнаментация.
Робърт прочете текста на картичката.
После изумено го препрочете.
След броени секунди вече тичаше нагоре по витото стълбище към покрива.
В този момент началникът на отдел „Електронна сигурност“ Суреш Бала безшумно се вмъкна в личния апартамент на принц Хулиан на втория етаж на кралския дворец в Мадрид. Откри дигиталния стенен сейф и въведе универсалния код, който използваха при извънредни обстоятелства.
Вратата на сейфа се отвори.
Вътре имаше два джиесема — специално произведен за двореца смартфон с пълна защита против подслушване, който принадлежеше на престолонаследника, и айфон, който трябваше да е на епископ Валдеспино.
Суреш грабна айфона.
„Наистина ли ще го направя?“
Той отново си спомни имейла от monte@iglesia.org.
хакнах телефона на валдеспино.
той има опасни тайни.
дворецът трябва да получи достъп до есемесите му.
незабавно.
Чудеше се какви тайни може да крият есемесите на епископа… и защо информаторът е решил да осведоми двореца.
„Може би иска да ни предпази от косвени жертви?“
Суреш знаеше само, че ако съществува информация, която представлява опасност за кралското семейство, негов дълг е да се добере до нея.
Вече беше обмислил дали да не поиска съдебна заповед, обаче лошият отзвук и забавянето я обезсмисляха. За щастие той разполагаше с много по-дискретни и подходящи методи.
Агентът натисна клавиша за стартовия екран и дисплеят се освети.
Беше заключен с парола.
„Няма проблем“.
Той поднесе телефона към устата си.
— Сири, колко е часът?
Все още в заключен режим, айфонът показа часовник. Суреш даде на този дисплей серия от прости команди — смени часовата зона, поиска да я сподели с есемес, добави снимка и после, вместо да прати съобщението, натисна клавиша за стартовия екран.
Щрак.
Джиесемът се отключи.
„Елементарно хакване, за което трябва да благодарим на ЮТюб“ — помисли си той. Досмеша го, че притежателите на айфони изобщо могат да вярват в сигурността на паролите си.
След като вече имаше пълен достъп до телефона на Валдеспино, агентът отвори приложението айМесидж, като очакваше, че ще се наложи да възстанови изтритите есемеси на епископа, като излъже облака да създаде наново каталога.
И естествено, дневникът на съобщенията се оказа съвсем празен.
„Всъщност има един есемес“. Входящото съобщение беше получено преди два часа от скрит номер.
Суреш го отвори и прочете трите реда. В първия момент си помисли, че халюцинира.
„Това просто не е възможно!“
Пак прочете съобщението. То категорично доказваше, че Валдеспино е замесен в невъобразимо предателство и измама.
„Да не споменаваме и арогантността му“ — помисли си Суреш, смаян, че възрастният духовник до такава степен се е чувствал неуязвим, че да води такава електронна комуникация.
„Ако това тук излезе наяве…“
Той потръпна и се втурна на долния етаж да потърси Моника Мартин.
Хеликоптерът ЕС 145 летеше ниско над града и агент Диас се взираше в ширналите се долу светлини. Въпреки късния час в прозорците на повечето апартаменти мъждукаше сиянието на телевизори и компютри и целият град тънеше в бледосинкава мъгла.
„Целият свят гледа“.
Това го изпълваше с нервност. Усещаше, че положението бясно се изплъзва от контрол, и се боеше, че задълбочаващата се криза ще свърши с обезпокоителна развръзка.
Седящият отпред агент Фонсека извика и посочи напред. Диас кимна, също забелязал тяхната цел.
„Просто няма как да я пропусне човек“.
Пулсирането на въртящите се сини полицейски светлини веднага привличаше вниманието.
„Бог да ни е на помощ“.
Точно както се опасяваше той, Каса Мила беше обградена от полицейски коли. Барселонските власти се бяха отзовали на анонимна информация непосредствено след изявлението на Моника Мартин от кралския дворец.
„Робърт Лангдън е похитил бъдещата кралица на Испания.
Дворецът се нуждае от помощта на гражданите, за да ги открие“.
