Произход полностью

Мъжът изглеждаше петдесетинагодишен и имаше царствена осанка и завладяващ поглед. Носеше бяло расо, златен орар, бродиран пояс и украсена със скъпоценни камъни папска тиара прециоза. Протегна ръце към паството и сякаш плъзгайки се по пода, се насочи към центъра на олтара.

— Ето го — развълнувано прошепна Марко. — Папа Инокентий Четиринайсети.

„Нарекъл се е Инокентий XIV?!“ Авила знаеше, че палмарите признават за законни само папите до починалия през 1978 година Павел VI.

— Дойдохме тъкмо навреме за проповедта — каза физиотерапевтът.

Папата продължи към средата на подиума, подмина амвона и слезе при своите енориаши. Намести закачения за одеждите му микрофон тип „брошка“, отново протегна ръце и се усмихна топло.

— Добро утро — напевно прошепна папата.

Богомолците вкупом отговориха:

— Добро утро!

Инокентий XIV се приближи към паството още повече.

— Току-що чухме четене от Евангелие от Марка, откъс, който избрах самият аз, защото днес ще говоря за прошката.

Папата се насочи към Авила и спря на пътеката само на сантиметри от него, без да поглежда надолу. Адмиралът смутено погледна Марко, който развълнувано му кимна.

— Всички имаме проблем с прошката — каза папата. — Така е, защото понякога прегрешенията спрямо нас ни се струват непростими. Когато някой убива невинни хора от чиста омраза, трябва ли да обърнем и другата страна, както ни учат някои църкви? — В храма се възцари гробна тишина и той още повече сниши глас. — Как се очаква да простим на антихристиянския екстремист, който взриви бомба по време на утринното богослужение в Севилската катедрала и тази бомба уби невинни майки и деца? Взривяването на бомба е равносилно на обявяване на война. Война не само срещу католиците. Война не само срещу християните. А война срещу добротата… срещу Самия Бог!

Авила затвори очи в опит да пропъди ужасяващите спомени за онази сутрин и цялата ярост и мъка, които продължаваха да разкъсват сърцето му. Докато се бореше с гнева си, ненадейно усети внимателната длан на папата върху рамото си. Адмиралът вдигна клепачи, но папата все така не гледаше надолу към него. Въпреки това допирът му подейства успокояващо на възрастния офицер.

— Да не забравяме и нашия Terror Rojo32 — продължи папата, без да отдръпва ръката си от рамото на Авила. — По време на Гражданската война враговете на Господ опожаряваха испански църкви и манастири, убиха над шест хиляди свещеници и измъчваха стотици монахини, като принуждаваха сестрите да гълтат броениците си и после ги насилваха и хвърляха в минни шахти, където ги оставяха да умрат. — Замълча за миг и изчака думите му да окажат още по-силно въздействие. — Такава омраза не се разсейва с времето. Тя забира, става по-силна и чака да се надигне като рак. Предупреждавам ви, приятели, злото ще ни погълне изцяло, ако не отговорим на силата със сила. Никога няма да победим злото, ако нашият боен вик е „прошка“.

„Той е прав“ — помисли си Авила. В армията лично се беше убедил, че „мекотата“ към нарушенията на дисциплината е най-добрият начин да стимулираш още повече нарушения.

— Аз смятам, че в някои случаи прошката може да е опасна — продължи папата. — Когато прощаваме на злото в света, ние го оставяме да расте и да се разпространява. Когато отвръщаме на войната с милосърдие, ние насърчаваме враговете си да извършват още повече насилие. Идва момент, когато трябва да постъпим като Исус, да прекатурим масите на менячите и да извикаме: „Това е непоносимо!“.

„Съгласен съм!“ — искаше да извика адмиралът, докато паството одобрително кимаше.

— Но нима предприемаме някакви действия? — попита Инокентий. — Нима Католическата църква в Рим се възпротивява като Исус? Не. Днес ние се изправяме пред най-черните злини в света единствено със своята способност да прощаваме, обичаме и състрадаваме. И затова допускаме — не, насърчаваме — злото да расте. В отговор на многократно извършваните срещу нас престъпления ние тактично изразяваме загрижеността си на политически коректен език, напомняме си един на друг, че злият човек е такъв единствено заради тежкото си детство, заради сиромашкия си живот или защото срещу собствените му близки са били извършени престъпления — и затова той не е виновен за омразата си. Аз казвам, стига! Злото е зло! Всички сме страдали през живота си!

Паството спонтанно избухна в аплодисменти, нещо, каквото Авила никога не беше виждал на католическо богослужение.

— Реших да говоря за прошката, защото днес сред нас е един специален гост — каза папата, без да вдига ръката си от рамото на адмирала. — Искам да благодаря на адмирал Луис Авила, задето ни ощастливи със своето присъствие. Той е високоуважаван и многократно награждаван офицер от въоръжените сили на Испания и е преживял невъобразимо зло. И подобно на всички нас, има проблеми с прошката.